Отворих очи и открих, че лежа на студената, мокра земя на брега на езерото Мичиган, където бях повикал кръстницата ми. Главата ми бе отпусната върху нещо меко, което се оказа скутът й. Надигнах се и бързо се отдръпнах от нея. Главата ме болеше и картините, които Зрението ми бе показало, ме караха да се чувствам особено малък и уязвим. Седях, треперейки под дъжда, в продължение на около минута, преди отново да погледна към кръстницата ми.
– Трябваше да ме предупредиш.
Лицето й не разкриваше никакви угризения, само лека загриженост.
– Това нямаше да промени нищо. Трябваше да го видиш. – Тя помълча и добави: – Страхувам се, че това бе единственият начин. Сега вече разбираш ли?
– Войната – казах аз. – Те се бият за контрол върху района около масата. Ако Лятото задържи позициите си, няма да има значение дали е дошло времето на Зимата, или не. Маб няма да успее да достигне до масата, да пролее кръв върху нея и да добави силата на Летния рицар към Зимата. – Поех си дълбоко дъх. – В това, което правят, има някакъв смисъл. Това е като ритуал. Нещо, което са правили и преди.
– Естествено – отвърна Лий. – Те съществуват във вечно противопоставяне. Всяка от тях притежава огромна сила, магьоснико – достатъчна, че да се противопостави на архангелите и нисшите богове. Но двете сили са равни. Накрая масата ще бъде разделена на две равни части. Битката за баланса ще се води между нисшите фигури.
– Дамите – казах аз. – И рицарите.
– И – додаде Лий, повдигайки пръст – емисарите.
– Как ли пък не. Няма да се бия в някаква си шибана фейска битка в облаците.
– Може би. Може би не.
Изсумтях.
– Но ти не ми помогна. Трябваше да разговарям с тях. Да открия дали някоя от тях е извършила убийството.
– И го направи. По-добре, отколкото ако беше разменял думи с тях.
Намръщих се и премислих отново всичко, което знаех и което бях научил по време на пътешествието ми до Каменната маса.
– Маб няма нужда да бърза. Ако на Лятото му липсва рицар, за Зимата е по-добре да изчака. Не е необходимо да завзема масата.
– Да.
– Но Лятото се прегрупира, за да защити масата. Което означава, че според Титания някой от Зимата го е нап-равил. Ала ако Маб реши да отговори на действията й, вместо да изчака, тогава... – Намръщих се. – Това означава, че тя не е сигурна защо Лятото се прегрупира. Просто проверява напредъка на Титания. Което означава, че и тя не знае кой го е извършил.
– Прекалено опростено – каза Лий. – Но несъмнено точно, скъпи. Горе-долу така разсъждават кралиците на Ший. – Тя погледна към езерото. – Слънцето ти ще изгрее след малко. Щом залезе отново, войната ще започне. При едни балансирани дворове това би имало малки или почти никакви последствия за света на смъртните. Но сега балансът липсва. Ако не бъде възстановен, дете, представи си какво може да се случи.
Представих си. Всъщност имах някаква идея какво може да се обърка, но сега познавах мащаба на участващите сили. Енергиите на Зимата и Лятото не бяха просто купчина батерии, заредени с електричество. Те приличаха по-скоро на огромни навити пружини, притиснати една в друга. Докато натискът от двете страни беше еднакъв, енергиите се намираха под контрол. Но промяната на баланса в полза на която и да е от страните щеше да доведе до рязко, разрушително освобождаване на енергия с чудовищни последици за всичко, което се намираше наблизо – в този случай Чикаго, Северна Америка и вероятно за голяма част от останалия свят.
– Трябва да видя майките. Отведи ме при тях.
Лий се изправи грациозно на крака; изражението на лицето й оставаше непроницаемо.
– Това също не е по силите ми, дете.
– Трябва да говоря с майките.
– Съгласна съм – отвърна Лий. – Но не мога да те отведа при тях. Може би Маб или Титания биха могли, но те са заети с нещо друго сега.
– Страхотно – промърморих аз. – И как да стигна до тях?
– Никой не може да отиде при майките, дете. Може само да приеме поканата им. – Тя леко се намръщи. – С нищо повече не мога да ти помогна. Нисшите сили трябва да заемат местата си до кралиците, така че скоро ще ме потърсят.
– Отиваш ли?
Лий кимна, пристъпи напред и ме целуна по веждата. Това беше обикновена целувка, притискане на меки устни към кожата ми. След това тя отстъпи назад, положила ръка върху дръжката на ножа.
– Внимавай, дете. И действай бързо. Не забравяй – залез-слънце. – Тя замълча и ме погледна подозрително. – И вземи се подстрижи. Приличаш на глухарче.
След тези думи тя стъпи върху езерото и фигурата й сякаш се разтвори в бурната вода.
– Страхотно – промърморих аз и изритах един камък във водата. – Просто страхотно. Залез-слънце. Нищо не знам. И хората, с които трябва да говоря, не отговарят на ничии обаждания.