Вдигнах друг камък и го запратих с всички сили в езерото. Ромоленето на дъжда погълна звука от плясъка.
Обърнах се и се затътрих обратно под дъжда и гръмотевиците към костенурката. Сега вече можех да видя по-ясно дърветата. Зората сигурно се разпукваше някъде зад облаците.
Седнах зад волана на вярната костенурка и запалих двигателя. Очуканият стар фолксваген изхриптя, подскочи напред, без да съм превключил на скорост, и купето започна да се пълни с дим. Закашлях се и се измъкнах от колата. Ритнах ръчката, която отключваше капака на двигателя и го повдигнах. Навън изригна черен пушек, зад който се виждаха смътни пламъци, обгърнали част от двигателя. Върнах се отпред при багажника, измъкнах пожарогасителя и угасих огъня. После просто останах там, под дъжда, уморен и тъжен, загледан в изгорелия ми двигател.
Зазоряване. В деня на лятното равноденствие. което означаваше, че разполагам с около петнайсет часа, за да разбера как да стигна до майките. Някак си се съмнявах, че номерата им ги има в указателя. А и да ги имаше, посещението ми на бойното поле край Каменната маса ми показа, че кралиците притежават много повече сила, отколкото бях предполагал. Самото им присъствие едва не ми отвя главата от миля разстояние – а майките бяха по-висши дори от Маб и Титания.
Разполагах с петнайсет часа да открия убиеца и да върна обвивката на Летния рицар на Летния двор. И след това да спра една война, която се водеше на някакво адско място между нашия свят и света на духовете, до което нямах никаква представа как да стигна.
И колата ми се беше скапала. Отново.
– Не ти е по силите – промърморих аз. – Хари, няма да можеш сам да се справиш с това.
Съветът. Трябваше да се свържа с Ебенизър и да му разкажа какво става. Ситуацията беше твърде опасна и твърде критична, за да рискувам да прецакам нещата заради спазването на протокола на Съвета. Може би щях да извадя късмет и Съветът щеше: а) да ми повярва и б) да реши да помогне.
Да. А ако залепя достатъчно пера по ръцете ми, току-виж съм полетял.
Глава 24
Огледах колата още веднъж, прибрах няколко неща от нея и тръгнах към най-близката бензиностанция. Обадих се на „пътна помощ“ и се прибрах у дома с такси, като платих за всичко с парите от аванса на Мерил.
Щом влязох вкъщи, измъкнах една кола от хладилната чанта, сипах пресни хрупки и вода на Мистър и смених камъчетата в котешката му тоалетна. Едва когато се заврях под умивалника, измъкнах шише с препарат за миене на съдове и издухах прахта от него, аз осъзнах, че се мотая.
Погледнах намръщено телефона си и си казах:
– Гордостта няма да ти донесе нищо добро, Хари. Гордостта е лошо нещо. Може да те накара да вършиш глупави неща.
Поех си дълбоко дъх и смачках празната кутийка от кола. После взех телефона и набрах номера, който ми беше дал Морган.
Още преди да е завършило първото позвъняване, някой вдигна от другата страна и мъжки глас изрече:
– Кой се обажда, моля?
– Дрезден. Трябва да поговоря с Ебенизър Маккой.
– Един момент.
Слушалката заглъхна и аз реших, че онзи, който ми отговори, сигурно е затулил с длан говорителя. После се разнесе шумолене, сякаш телефонът бе прехвърлен в други ръце.
– Значи, се провали, Дрезден – заяви Морган. Живо си представих широката усмивка на самодоволната му физиономия. – Не мърдай от мястото си, докато пазителите не пристигнат, за да те ескортират до старейшините, където ще чуеш присъдата си.
Преглътнах една цветуща ругатня.
– Не съм се провалил, Морган. Но събрах малко ценна информация, която старейшините сигурно ще поискат да научат. – Гордостта, Хари. – И имам нужда от помощ. Това е твърде голямо за сам човек. За да разплета всичко, ще ми трябва информация и подкрепа.
– Ти винаги си на първо място, нали? – рече Морган с горчивина. – Ти си изключение от всяко правило. Можеш да нарушаваш Законите и да се подиграваш на Съвета, можеш да пренебрегваш наложеното ти изпитание, защото си твърде важна личност, за да уважаваш властта им.
– Нищо подобно – отвърнах аз. – Гръм и мълния, Морган, извади си главата от задника. Балансът на силите на феите е нестабилен и по всичко си личи, че скоро ще достигне критична маса, ако не се направи нещо. Това не е по силите ми и е много по-важно от протокола на Съвета.
– Кой си ти, че да решаваш? – изкрещя ми Морган с такава злоба, че ме накара да потрепна. – Ти си никой, Дрезден! Ти си едно нищо! – Той си пое накъсано дъх. – Твърде дълго се подиграваше на управлението на Съвета. Но вече край. Никакви изключения, никакви отлагания, никакви втори шансове.