– Морган – казах аз, – просто искам да поговоря с Ебенизър. Нека той реши дали…
– Не – отвърна ми той.
– Какво?
– Не. Този път няма да избегнеш правосъдието, змия. Това е твоят процес. Ще преминеш през него, без да се опитваш да повлияеш върху преценката на старейшините.
– Морган, това е лудост…
– Не. Лудост е, че те оставиха жив като малък. Смъртоносният чирак на Дюморн. Лудост е, че те измъкнаха от онази горяща къща преди две години. – Гласът му затихна още повече; контрастът с предишния му тон беше смущаващ. – Някой, много скъп на сърцето ми, беше в Архангелск, Дрезден. Този път лъжите ти няма да те спасят от неизбежното.
И той ми затвори.
Известно време просто гледах слушалката, преди да изръмжа яростно и да започна да я удрям в масата, докато пластмасата не се разпадна в ръцете ми. Заболя ме. Взех телефона и го запратих към каменната камина. Той се разби на парчета и звънчето му нададе пиянски звън. Започнах да ритам нахвърляните по пода предмети, пръснати кашони, празни кутийки от кола, книги, вестници и шашнати хлебарки. След като повилнях няколко минути, вече пъхтях и част от сляпата разочарована ярост се беше изпарила.
– Кучи син – изръмжах аз. – Твърдоглав, фанатичен, самодоволен кучи син.
Трябваше да поохладя малко страстите и душът ми се стори най-подходящото място. Застанах под студената струя и се опитах да отмия потта и страха от изминалия ден. Някак си очаквах, че водата ще започне да се изпарява от досега с кожата ми, но вместо това успях да се освободя от гнева, съсредоточавайки се върху познатата рутина – вода, сапун, изплакване, шампоан, изплакване. Когато приключих и излязох треперещ навън, вече се чувствах напълно непсихясал.
Нямах представа как да се свържа с Ебенизър. Ако пазителите охраняваха и него, а аз съм сигурен, че всички старейшини са охранявани, значи, нямаше лесен начин. Най-добрите магически контрамерки на света щяха да създадат лабиринт от подвеждащи резултати за всяко заклинание или свръхестествено същество, които се опитваха да го намерят.
За миг се зачудих дали да не помоля Мърфи за помощ. Съветът е склонен да пренебрегва всеки метод, който не включва в себе си използването на заклинания. Връзките на Мърфи в полицията може би щяха да успеят да ги намерят по старомодния начин. Размислих. Дори ако Мърфи успееше да проследи телефонния номер, може би Ебенизър нямаше да е там, а ако аз отидех там, опитвайки да се промъкна покрай пазителите, за да стигна до него, Морган щеше да има идеалното извинение да ми резне главата.
Подсуших косата си с кърпата и я метнах на тясното ми легло. Хубаво. Ще се справя и без помощта на Съвета.
Облякох се отново с чифт дънки и една бяла официална риза, която висеше на закачалка в гардероба ми. Навих ръкавите й над лактите. Маратонките ми бяха покрити с оборски тор, затова извадих каубойските ми ботуши от дрешника и ги обух. Какво пък. Обут с ботуши. Може да свършат работа.
Извадих големия ми спортен сак – в такива си носят хокейните екипи. Напъхах вътре стрелящата пръчка, жезъла и бастуна сабя, както и раницата, в която държа няколко свещи, кибрит, порцеланова чаша, нож, мукавена кутийка със сол, манерка със светена вода и няколко други магически принадлежности, които бих използвал при нужда. Хвърлих вътре и кутия със стари железни пирони и здрав стоманен чук „Крафтсмън“ с черна гумена дръжка, а в джоба си прибрах няколко парчета тебешир.
После метнах сака през рамо, отидох в дневната и изработих заклинание, което щеше да ме отведе до един от съвсем малкото хора, които можеха да ми помогнат.
Половин час по-късно платих на таксито и влязох в един от хотелите край международното летище „О’Хеър“. Едва доловимото подръпване на заклинанието ме отведе до ресторанта на хотела, който бе отворен за закуска и наполовина запълнен с хора, предимно бизнесмени. Намерих Елейн на една маса в ъгъла пред няколко чинии, пълни с остатъците от закуската й. Гъстата й кестенява коса беше сплетена в стегната плитка и навита на кок на тила й. Лицето й изглеждаше бледо, изморено, с дълбоки кръгове около очите. Тя пиеше кафе и четеше някаква книга. Носеше други дънки, доста по-широки, и разкопчана бяла риза над тъмна тениска. Когато погледът ми се спря върху нея, Елейн се напрегна и предпазливо погледна към мен.
Приближих се до масата й, издърпах съседния стол и седнах.
– Добро утро.
Тя ме погледна с непроницаемо изражение.