– Хари. Как ме намери?
– Точно същия въпрос си зададох и аз снощи. Как ме намери, имам предвид. И осъзнах, че не си намерила мен – а колата ми. Беше вътре в нея и почти в безсъзнание, когато се върнах при нея. Затова огледах колата.
Извадих от джоба си капачето на вентила и й го показах.
– Открих, че едно от тези липсва. Реших, че сигурно ти си го взела и си го използвала, за да стигнеш до Синята костенурка. Така че взех едно от другарчетата му и го използвах, за да открия липсващото.
– Кръстил си колата си на супергерой от „Електрическата компания“? – Елейн порови в кафявата си кожена чантичка и измъкна същото капаче. – Хитро.
Погледнах към чантата. От нея се подаваше нещо, което приличаше на самолетен билет.
– Решила си да бягаш.
– Не е нужно да си магьосник, за да забележиш очевидното, Хари. – Тя се опита да повдигне рамене, но лицето й пребледня и се изкриви от болка. Пое си дълбоко дъх и довърши жеста със здравото си рамо. – Имам силен мотив да бягам.
– Наистина ли смяташ, че един самолетен билет ще те спаси от кралиците?
– Ще ме отдалечи от кота нула. Това ми стига. За времето, което ми остава, няма да успея да открия кой го е направил – а съвсем не ми се иска да се сблъсквам с още някой убиец. Едва успях да се измъкна от първия.
Поклатих глава.
– Близко сме до целта – казах й. – Почти съм сигурен. Снощи стреляха и по мен. Мисля, че знам кой е направил и двете неща.
Тя ме изгледа остро.
– Нима?
Взех едно късче препечена филийка, което й беше останало, обрах с него остатъка от яйцата и го изядох.
– Да. Но ти сигурно трябва да си хващаш самолета.
Елейн завъртя очи.
– Знаеш ли какво. Ти остани тук и се наслади на самодоволството си. Аз ще си взема още една чиния и ще се върна, като приключиш. – Тя се изправи, леко вдървено, и отиде до бюфета. Напълни чинията си с яйца, бекон и наденички, и няколко препечени филийки и се върна на масата. Устата ми се напълни със слюнка.
Тя побутна чинията към мен.
– Яж.
Послушах я, но между залъците я попитах:
– Можеш ли да ми кажеш какво ти се случи?
Тя поклати глава.
– Няма кой знае какво за разказване. Разговарях с Маб, после с Мейв. Прибирах се в хотела си, когато някой скочи върху мен на паркинга. Успях да отбия повечето начални удари и призовах достатъчно огън, за да го отблъсна. След това открих колата ти.
– Защо не дойде при мен? – попитах аз.
– Защото не знаех кой го направи, Хари. И защото не вярвам на никого в този град.
Гърлото ми леко се сви. Взех кафето й, за да прокарам бекона.
– Беше Лойд Слейт.
Очите й се разшириха.
– Зимният рицар. Откъде знаеш?
– Докато бях при Мейв, той се появи с някакъв нож в кутия и беше доста обгорял. Ножът беше покрит със засъхнала кръв. Мейв доста се ядоса, че вече не й вършел работа.
Между очите й се появиха бръчки.
– Слейт... той й е отнесъл кръвта ми, за да може да ме омагьоса. – Опита се да го прикрие, но аз забелязах, че потрепери. – Сигурно ме е проследил след онова парти. Добре, че използвах огън.
– Да – кимнах аз. – Изсушила си кръвта, направила си я неизползваема за целите й. – Пъхнах още няколко хапки в устата ми. – А снощи ме нападнаха някакъв наемен стрелец и два звяра от Страната на феите. – Разказах й накратко за атаката в „Уол-Март“, като не споменах за Мърфи.
– Мейв – каза Елейн.
– Това е всичко, с което разполагам – казах аз. – Не отговаря съвсем на портрета й, но…
– Разбира се, че отговаря – прекъсна ме Елейн разсеяно. – Не ми казвай, че си се вързал на психарското й нимфоманско представление.
Примигнах и отвърнах с уста, пълна с препечена филийка.
– Не, естествено.
– Тя е умна, Хари. Действа според очакванията ти.
Следващата хапка сдъвках по-бавно.
– Добра теория. Но е просто теория. Трябва да съберем повече информация.
Елейн ме погледна намръщено.
– Тоест искаш да говориш с майките.
Кимнах.
– Струва ми се, че може да се изпуснат за някои неща, от които да разберем какво всъщност става. Но не знам как да ги намеря. Мислех, че можеш да попиташ някой в Лятото.
Тя затвори книгата си.
– Не.
– Не, няма да помогнат?
– Не, няма да се срещна с майките. Хари, това е лудост. Те са твърде силни. Могат да те убият – дори нещо по-лошо от това – само с мисълта си.
– И без това вече съм затънал до уши. Оттук нататък вече няма значение колко дълбоко ще става. – Намръщих се. – Освен това нямам кой знае какъв избор.
– Грешиш – отвърна с лека настойчивост тя. – Не е нужно да оставаш тук. Не е нужно да играеш игричките им. Напусни.