– Както теб?
– Като мен – потвърди Елейн. – Не можеш да спреш онова, което вече се е задействало, Хари, но междувременно може да бъдеш убит. Сигурно Маб го е искала от самото начало.
– Не. Мога да го спра.
Тя ми се усмихна леко.
– Защото смяташ, че правото е на твоя страна? Хари, нещата не стават по този начин.
– На мен ли го казваш? Но не това е причината.
– А кое?
– Не се опитваш да убиеш някого, който не представлява заплаха за теб. Те стреляха и по двама ни. Сигурно смятат, че можем да ги спрем.
– „Те“, „ги“ – каза Елейн. – Дори да сме близо, ние не знаем кои са тези „те“.
– Затова ще поговорим с майките – отвърнах аз. – Те са най-силните от кралиците. Знаят най-много. Ако подходим умно и извадим късмет, може да получим информацията от тях.
Елейн подръпна плитката си с неуверено изражение на лицето.
– Хари, виж какво. Не съм... Не искам да... – Тя затвори очи за миг и след това произнесе с изпълнен с болка глас: – Моля те, не искай от мен да го правя.
– Не е необходимо – казах аз. – Просто намери начин да стигна до тях. Просто опитай.
– Не разбираш какви проблеми ще си донесеш – промълви тя.
Погледнах към празната ми чиния и тихичко отвърнах:
– Да. Разбирам. Не ми се иска, Елейн, и се страхувам, и сигурно съм се побъркал, щом искам сам да си изкопая дупка и после да се заровя в нея. Но разбирам. – Пресегнах се през масата и поставих ръката си върху нейната. Кожата й беше мека, топла и тя потрепери при докосването ми. – Моля те.
Ръката й се обърна с дланта нагоре и пръстите й леко се подгънаха под моите. Мой ред беше да потреперя. Елейн въздъхна.
– Ти си идиот, Хари. Голям си глупак.
– Май някои неща никога не се променят.
Тя се засмя приглушено, преди да отдръпне ръката си и да се изправи.
– Дължат ми една услуга. Ще си я поискам. Изчакай ме тук.
Пет минути по-късно тя се върна.
– Добре. Навън.
Изправих се.
– Благодаря ти, Елейн. Ще успееш ли да си хванеш самолета?
Тя отвори чантата си и хвърли самолетния билет на масата заедно с две двайсетачки.
– Като че ли не. – След това извади още две неща от чантата си: робски пръстен от слонова кост, изрязан във формата на кръг от дъбови листа и прикрепен чрез сребърна верижка към подобна гривна. Обеца, изработена от нещо като мед, с черен камък във формата на сълза. После една гривна за глезен, на която подрънкваха висулки във формата на птичи крилца. Сложи си ги и погледна към сака ми. – Все още ли караш с онези фалически играчки? Жезъла, пръчката?
– Карат ме да се чувствам по-мъжествен.
Устните й потръпнаха и тя тръгна към изхода. Последвах я и по навик отворих вратата пред нея. Тя не изглеждаше особено възмутена от това.
На улицата пристигаха и си тръгваха гостите на хотела, сновящите между терминалите на летището автобуси разтоварваха пътниците си и се пълнеха отново, мъже и жени в бизнескостюми махаха на таксита. Елейн преметна дръжката на чантата си през здравото рамо и застана мълчаливо на тротоара.
Трийсетина секунди по-късно чух потропването на копита по асфалта. Появи се някаква карета, теглена от два коня. Единият от тях имаше синкавобял цвят като на удавник и дъхът му се кълбеше във въздуха. Другият беше тревистозелен, а гривата му бе украсена с диви цветя. Самата карета приличаше на измъкната от викторианския Лондон, изработена от тъмно дърво с месингов филигран – и никой не я управляваше. Конете спряха точно пред нас и започнаха да потропват с копита и да мятат гриви. Вратата на каретата се отвори без звук. Вът-ре нямаше никой.
Потайно се огледах. Никой от околните като че ли не беше забелязал каретата и неземните коне, които я теглеха. Едно такси, което се беше засилило към мястото, заето от каретата, рязко сви встрани и си намери друго място. Съсредоточих се и долових полъха на силното заклинание, което обвиваше каретата; сигурно то не позволяваше на обикновените смъртни да я видят.
– Предполагам, че това е превозът ни – казах аз.
– Така ли смяташ? – Елейн преметна плитката си през рамо и се качи в каретата. – Това ще ни отведе дотам, но стигнем ли от другата страна, няма да имаме никаква защита. Само не забравяй думите ми, Хари, че това изобщо не е добра идея.
– Предварително „Нали ти казах“ – отвърнах аз. – Сега вече наистина съм виждал всичко.
Глава 25
Каретата тръгна толкова гладко, че почти не я усетих. Облегнах се на прозореца и отместих завеската. Потеглихме от хотела и се вляхме в трафика; никой не ни забелязваше, но колите въпреки това ни заобикаляха. Това беше страхотен воал. Каретата изобщо не друсаше и някъде след около минута край стъклото започнаха да прелитат кълбета мъгла. Съвсем скоро тя блокира изцяло гледката към града. Уличните звуци заглъхнаха и единственото, което остана, бе потропването на копитата и сребристосивата мъгла.