Около пет минути по-късно каретата спря и вратата се отвори. Дръпнах ципа на сака и извадих пръчката и жезъла. Пъхнах бастуна сабя в колана ми и извадих амулета върху ризата ми. Елейн направи същото с нейния. След това слязохме от каретата.
Огледах се бавно. Стояхме върху някаква еластична трева на нисък хълм, заобиколен от други ниски хълмове. Мъглата се стелеше върху земята като дрипав буреносен облак, ленива и плътна на някои места, по-рехава на други. Тук-там се забелязваха дървета с дебели, усукани стволове и тънки, дълги клони. На един от тях кацна мършав гарван с блестящи черни очички.
– Жизнерадостно – каза Елейн.
– Да. Много баскервилско. – Каретата отново потегли и аз се обърнах, за да я видя как изчезва в мъглата. – Добре. Сега накъде?
При тези думи гарванът изграчи дрезгаво. Отърси се, ръсейки пухчета, размаха криле няколко пъти и кацна на друг клон, който почти не се виждаше от мястото ни.
– Хари – каза Елейн.
– Да?
– Ако направиш някоя изтъркана шега, използвайки думите „нивга вече“9, ще те ударя. Ясно ли е?
9 Цитат от „Гарванът“ на Едгар Алън По, превод Елин Пелин. – Б. пр.
– Нивга вече – кимнах покорно аз.
Елейн завъртя очи. След това и двамата тръгнахме след гарвана.
Той ни поведе през мъгливия пейзаж, прелитайки тихо от дърво на дърво. Ние се тътрехме уморено след него, докато в мъглата не започнаха да се появяват все повече дървета. Пръстта стана по-мека, а въздухът по-влажен. Гарванът изграчи за последен път и се изгуби сред дърветата.
Погледнах след него и казах:
– Случайно да забелязваш някаква светлина там, сред дърветата?
– Да. Сигурно това е мястото.
– Добре.
Запътих се натам. Елейн ме улови за китката и рече с остър, предупредителен тон:
– Хари.
После кимна настрани към сенките, които се бяха сгъстили около две паднали едно върху друго дървета. Тъкмо започнах да различавам фигура сред тях, когато тя се раздвижи и излезе напред така, че да я видя ясно.
Еднорогът приличаше повече на тежкотоварните клайд-сдейли, които участваха в рекламите на „Будвайзер“ – огромни впрегатни зверове, използвани за тежък труд. Беше висок поне осемнайсет педи, че и повече. Имаше широк гръден кош, четири тежки копита, щръкнали уши и издължена конска физиономия.
И тук свършваше приликата му с клайдсдейлите.
Той нямаше кожа. Тялото му бе покрито с гладки и лъскави на вид хитинови плочи, чийто цвят варираше от тъмнозелено до гарвановочерно. Острите му копита бяха покрити със засъхнала кръв. От челото му стърчеше спираловиден рог, дълъг поне три фута и заплашително заострен. Спиралите му бяха назъбени по ръбовете и на места се забелязваха ръждивокафяви петна. От двете страни на главата му се виждаха други два рога, завити като на диви овце. Очи нямаше – само гладък, подобен на кожа хитин на мястото, където би трябвало да се намират. Еднорогът отметна глава и гривата му от прогнили паяжини затанцува около шията и предните му крака, дълга и прокъсана като погребален саван.
В мъглата до еднорога запърха огромна нощна пеперуда. Звярът се извъртя с невероятна пъргавина и скочи към нея. Спираловидният рог прободе пеперудата; със злобно тръсване на главата еднорогът я запрати на земята и я стри на прах със силни удари на тежките си копита. След това изпръхтя и безмълвно закрачи обратно към скритите в мъглата дървета.
Елейн се ококори и се обърна към мен.
– Еднорози. – Погледнах я. – Много опасни. Ти мини първа.
Тя повдигна вежди.
– Или пък не – отстъпих аз. – Пазител?
– Очевидно – каза Елейн. – Как ще минем покрай него?
– Да го взривим?
– Изкушаващо. Но не мисля, че ще направим добро впечатление на майките, ако убием кучето пазач. Воал?
Поклатих глава.
– Не мисля, че еднорозите разчитат единствено на нормални сетива. Ако си спомням правилно, те долавят мисли.
– В такъв случай няма да те забележат.
– Ха – произнесох с монотонен глас. – Ха-ха, хо-хо, ох, ребрата ми. Имам по-добър план. Ще продължа напред, докато ти му отвличаш вниманието.
– С какво? Да съм девственица, не съм. А това същество изобщо не прилича на еднорозите, които съм виждала в Лятото. Далеч не е толкова... скокливо.
– С мисли – отвърнах аз. – Те усещат мислите и непорочността ги привлича. Концентрацията ти винаги е била по-добра от моята. Теоретично, ако изградиш някакъв образ в главата си, той би трябвало да се фокусира върху него, а не върху теб.