– Няма да ти се наложи. Щом се освободи, нямам намерение да стоя тук и да чакам да ме промуши.
Стиснах зъби. Не исках да изоставям Елейн, но честно казано, тя се беше справила по-добре от мен. Стоеше неподвижно, с протегната ръка, на няколко крачки от еднорога, а съществото не можеше да помръдне от мястото си, сякаш го беше омотала с някаква мрежа. Моята нежна, лоялна и красива Елейн.
Внезапно в съзнанието ми нахлуха спомени и образи, десетки дребни нещица, които бях забравил; смехът й, тих и дяволит, в мрака; усещането на деликатните й пръсти, които се сплитат с моите; лицето й, докато спи на възглавницата до мен, нежно и спокойно като утринна зора.
Имаше и много други, но аз ги отблъснах. Това се беше случило много отдавна и нямаше да има никакво значение, ако никой от нас не оцелееше в следващите няколко минути... или часове.
Обърнах й гръб, оставяйки я сама с този кошмарен еднорог, и побягнах към светлината, която проблясваше в мъглата.
Глава 26
Небивалото е голямо място. По-точно казано – най-голямото място. Небивалото е това, което магьосниците наричат цялата територия на страната на духовете. Това не е физическо място с география, климатични пояси и така нататък. Това е свят на сенките, вълшебно царство и неговата материя е също толкова изменчива, колкото и мисълта. То има много имена, като Другата страна или Отвъдния свят, и съдържа толкова разновидности на царството на духовете, колкото можете да си представите – Ада, Рая, Олимп, Елисейските полета, Тартар, Геена и всякакви такива, и те са някъде в Небивалото. Поне на теория.
Частите на Небивалото, които са разположени най-близо до света на смъртните, са почти изцяло контролирани от Ший. Тази част от царството на духовете се нарича Страната на феите и тя е тясно свързана със собствения ни материален свят. В резултат на това Страната на феите в много отношения прилича на нашия свят. Тя например е в голяма степен постоянна, неизменчива и в нея има дори някакви разновидности на земния климат. Но не се заблуждавайте – това не е Земята. Физическите закони тук не действат толкова строго, както в нашия свят, така че Страната на феите може да бъде ужасно коварна. Повечето от онези, които попаднат тук, никога не се връщат.
А аз инстинктивно усещах, че тичам през сърцето на Страната на феите.
Спусках се надолу и климатът ставаше все по-влажен и мек. Мъглата погълна звуците зад гърба ми и аз вече не чувах нищо освен тежкото си дишане. Сърцето ми се беше разтуптяло, а ранената ръка ме болеше. Но в тичането имаше и нещо ободряващо – крайниците и мускулите ми се раздвижваха и оживяваха след няколкото месеца на бездействие. Едва ли щях да издържа още много, но за щастие, ми оставаше малко път.
Показаха се светлините на прозорците на къща, намираща се на ниско възвишение. Обкръжаваха я каменни обелиски с размерите на ковчези; някои от тях бяха изпопадали, други все още си стояха по местата, описвайки неправилни кръгове около хълма. На един от тях беше кацнал гарванът, кръглите му очи блещукаха. Когато ме видя, той изграчи още веднъж и влетя през един отворен прозорец на къщата.
Постоях около минута, успокоявайки дишането си, после се приближих към вратата. Полазиха ме тръпки по кожата. Отстъпих крачка назад и разгледах къщата. Каменни стени. Сламен покрив. От прозорците се носеше аромат на току-що изпечен хляб, но и той не можеше да надделее над миризмата на плесен. Вратата беше направена от някакво тежко дърво, върху което времето беше сложило своя отпечатък, и на нея беше издялан вече познатият ми символ – снежинка. Значи, това беше Зимната майка. Ако тя беше нещо подобно на Маб, значи, притежаваше сила, която би накарала всеки магьосник да се разтрепери. Тази енергия би трябвало да се излъчва във въздуха около нея, като телесната топлина. Само че какво би било това тяло, чиято топлина се усеща през каменните стени и тежката врата? Хлъц.
Вдигнах ръка, за да почукам, и вратата се отвори сама с мелодраматично скърцане на несмазаните панти като във филмите на „Хамър“10.
10 Британска киностудия, известна с направата на множество филми на ужасите. – Б. пр.
– Влизай, момче – прошепна скърцащ глас. – Очаквахме те.
Два пъти хлъц. Избърсах потните си длани в дънките и се уверих, че съм стиснал здраво жезъла и стрелящата си пръчка, преди да пристъпя през прага на мрачното помещение.
Цялата къща се състоеше от една стая. Подът беше дървен, дъските изглеждаха стари и изсъхнали. По каменните стени бяха окачени полици. В далечния ъгъл, при камината, имаше люлеещ се стол, а до него – тъкачен стан. Люлеещият се стол се поклащаше със скърцане – в него седеше някой с шал и качулка; обикновено с тези атрибути се опитват да имитират, че на мястото на купчина парцали има човек. На полицата над камината бяха подредени няколко ченета, повече или по-малко с човешки размери. Едното изглеждаше напълно нормално, с бели и равни зъби. Следващото беше изгнило, с изтрити резци и счупени кътници. Зъбите на следващото бяха заострени, със закачени късчета изгнило месо по тях. Последното беше изработено от някакъв сребрист метал и блестеше като меч.