– Интересно – каза скърцащият глас откъм скърцащия стол. – Много интересно. А ти почувства ли?
– Ъ? – обадих се аз.
От противоположния край на помещението се чу друг глас и аз се обърнах в посока към него. Друга жена, прегърбена от старост, бършеше с парцал прахта от една полица и връщаше на мястото им бутилки и буркани. Тя обърна към мен зелените си очи и ме измери с поглед; лицето й беше сбръчкано, но изглеждаше румено.
– Разбира се, че го почувствах. Горкото дете. Той върви по трънлив път. – Възрастната дама се приближи към мен, положи ръце върху двете ми бузи и ме погледна в очите. – Белези. Много белези. Покажи ми езика си, момче.
Примигнах.
– Ъ?
– Изплези си езика – повтори тя твърдо.
Подчиних се. Тя внимателно изучи езика и гърлото ми и каза:
– Обаче той е силен. И може да бъде умен, от време на време. Изглежда, дъщеря ти не е сбъркала в избора си.
Затворих уста и тя пусна главата ми.
– Лятната майка, предполагам?
Тя ми се усмихна.
– Да, драги. А това е Зимната майка. – Тя махна небрежно към стола край огъня. – Не се обиждай, че тя не става. Не е подходящият сезон за това, знаеш. Подай ми тази метла.
Примигнах, после се пресегнах, вдигнах оръфаната стара метла с чепата дръжка и я подадох на Лятната майка. Възрастната дама я взе и незабавно се зае да мете прашния под на старата къща.
– Ха – прошепна Зимната майка. – Прахта само се връща на мястото си.
– Важен е принципът – възрази Лятната майка. – Нали така, момче?
Кихнах и измърморих нещо неразбираемо.
– Ъъъ, моля за извинение, дами. Но се чудя дали бихте ми отговорили на няколко въпроса?
Главата на Зимната майка като че ли леко се обърна към мен под качулката. Лятната майка се спря и ме погледна с искрящите си тревистозелени очи.
– Ти желаеш отговори?
– Да – отвърнах аз.
– Как очакваш да ги получиш – изхриптя Зимната майка, – след като не знаеш правилните въпроси?
– Ъъъ... – повторих.
Аз съм самата гениалност.
Лятната майка поклати глава.
– Тогава да направим замяна – каза тя. – Ние ще ти зададем въпрос. И в замяна на твоя отговор всяка от нас ще ти даде отговор, който търсиш.
– Нямам възражения, но не съм дошъл тук, за да ми задавате въпроси.
– Сигурен ли си? – попита Лятната майка. Тя измете през вратата прахта покрай мен. – Откъде знаеш, че е така?
Възмутеният стържещ шепот на Зимната майка достигна до мен.
– Тя е готова да си чеше езика цял ден. Отговори на въпросите ни, момче. Или се махай от тук.
Поех си дълбоко дъх.
– Добре – казах. – Питайте.
Зимната майка се обърна отново към огъня.
– Просто ни кажи, момче, кое е по-важно. Тялото...
– ...или душата? – довърши Лятната майка.
Двете замълчаха и аз усещах погледите им върху себе си като върховете на ножове, докосващи кожата ми.
– Предполагам, че зависи от това, кой кого пита – отвърнах най-накрая.
– Ние питаме – прошепна Зимната майка.
Лятната майка кимна.
– И питаме теб.
Обмислих отговора си за момент, преди да заговоря.
Знам, изненадващо е, и аз самият се учудих.
– Тогава бих казал, че ако бях стар, болен и умиращ, бих вярвал, че душата е по-важната. А ако бях човек, когото искат да изгорят, за да спаси душата си, щях да вярвам, че тялото е по-важно.
Настъпи дълго мълчание. Усетих се, че пристъпвам неспокойно от крак на крак.
– Честни думи – проскърца Зимната майка най-накрая.
– И мъдри – съгласи се Лятната майка. – Защо ни отговори по този начин, момче?
– Защото това е глупав въпрос. Отговорът не е толкова прост, колкото да избереш едно от двете.
– Точно така – каза Лятната майка. Тя се приближи до огъня и извади лопата за печене на хляб с дълга дръжка. В нея лежеше кръгла пита хляб. Тя го сложи върху една полица да изстива. – Това момче вижда неща, които тя не вижда.
– Това не й е в природата – промърмори Зимната майка. – Тя е такава, каквато е.
Лятната майка въздъхна и кимна.