– Ами спрете ги – настоях аз. – Вие двете сте по-силни от Маб и Титания. Накарайте ги да си затварят устата и да ви изслушат.
– Не е толкова просто – отвърна Зимната майка.
Лятната кимна.
– Нашата сила си има граници. Не можем да се намесваме в делата на кралиците или дамите. Дори и при такова бедствие.
– Какво можете да направите?
– Аз? – попита Лятото. – Нищо.
Намръщих се и погледнах към Зимната майка.
Една стара, сбръчкана ръка се повдигна и ми махна.
– Приближи се, момче.
Понечих да откажа. Но краката ми се размърдаха сами, без да питат останалата част от тялото, и аз коленичих пред люлеещия се стол на Зимната майка. Дори от такова разстояние не можех да я видя добре. Цялото й тяло, включително краката, беше покрито с няколко пласта тъмен плат. Но в скута й лежаха чифт игли за плетене и малко плетиво, от което стърчаха сиви нишки от предена неоцветена вълна. Зимната майка протегна съсухрената си ръка и взе една ръждясала ножица. Преряза нишките и ми подаде плетивото.
Поех го, без да се замисля. То беше меко, студено, сякаш бе държано в хладилник, и ме гъделичкаше със скритата си опасна енергия.
– Нишките не са завързани – отбелязах тихо аз.
– Няма и да бъдат – каза Зимата. – Това е Разнищник.
– Какво?
– Разваляне, момче. Аз развалям нещата, момче, унищожител съм. Такава е същността ми. В тези нишки е вплетена силата за разваляне на всяка магия. Допри плетивото до онова, което трябва да бъде развалено. Разплети нишките и така ще стане.
Вперих за миг поглед в квадратното плетиво и попитах:
– Всяко заклинание? Всяка трансформация?
– Всяка.
Ръцете ми започнаха да треперят.
– Искате да кажете... Мога да го използвам, за да разваля онова, което вампирите направиха на Сюзан. Просто да го залича. Да я направя отново смъртна.
– Би могъл, емисарю.
В гласа на Зимната майка прозвуча някакво смразяващо веселие.
Преглътнах и се изправих, стиснал в ръка плетивото. Пъхнах го в джоба си, като внимавах да не издърпам някоя от нишките.
– Това подарък ли е?
– Не – изхриптя Зимата. – Необходимост.
– И какво да правя с него?
Лятната майка поклати глава.
– Сега вече е твое, използвай го както намериш за добре. Ние изчерпахме всички наши възможности. Останалото е в твои ръце.
– И побързай – прошепна Зимата.
Лятната майка кимна.
– Не остана време. Действай бързо и мъдро, смъртно дете. Имаш благословията ни.
Зимата скри крехките си ръце в дългите ръкави на робата си.
– Не се проваляй, момче.
– Гръм и мълния, само не ме притискайте – промърморих аз. Поклоних се и се обърнах към изхода. Прекрачих прага на къщата и казах: – О, между другото. Извинявам се за онова, което причинихме на еднорога ви, докато идвахме насам.
Обърнах се към тях и видях как Лятната майка повдига вежда. Зимата извърна глава и пожълтелите й зъби проблеснаха.
– Какъв еднорог? – изхриптя тя.
Вратата се затвори сама. Известно време гледах намръщено дървото и промърморих:
– Шантави фейски работи.
Обърнах се и тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл. Усещах хладния Разнищник в джоба си, който обещаваше да стане адски студен, ако го държах твърде дълго там.
Мисълта за Разнищника ме караше да крача по-бързо, изпълнен с въодушевление. Ако думите на майките бяха истина, можех да използвам плетивото върху Сюзан, което си беше почти божествена намеса. Трябваше само да приключа с този случай и после можех да я потърся.
Разбира се, помислих си горчиво, приключването на случая можеше да ме убие. Майките ми помогнаха да се досетя за много неща и ми дадоха и вълшебна салфетчица, но пък не ми подсказаха по никакъв начин как да разреша проблема – и в този миг осъзнах, че те всъщност не ми бяха казали „Аврора го направи“. Знаех, че са длъжни да говорят истината, и техните изявления ме бяха навели на тази мисъл – но каква част от думите им беше продиктувана от загадъчната забрана за директно вмешателство и каква представляваше обичайните фейски хитрини?
– Побързай – изхриптях аз, опитвайки се да имитирам гласа на Зимната майка. – Ние изчерпахме всички наши възможности – изимитирах Лятната.
Закрачих по-бързо, мръщейки се на последния коментар на Зимата. Гласът й определено беше прозвучал развеселено, сякаш бе получила някаква неочаквана възможност.
„Какъв еднорог?“
Въпросът й ме тормозеше. Ако беше наистина нещо важно, а не просто обикновено подмятане, то трябваше да означава нещо.
Намръщих се. Означаваше, че малката къща нямаше пазител. Или поне той не бе поставен там от Зимната майка.