Кой го бе поставил тогава?
Отговорът ми дойде като удар ниско в корема, последван от чувство за гадене. Спрях се рязко и се опитах да включа Зрението си.
Не успях да го направя, защото изпод воала изникна Грум, следван на крачка от Елейн. Той ме хвана неподготвен. Огрето замахна с чукоподобния си юмрук към лицето ми. Пред очите ми изскочиха искри, почувствах как падам и студената земя се притисна към бузата ми.
Усетих едва доловимия аромат на парфюма на Елейн.
После всичко стана черно.
Глава 27
Свестих се на земята в тъмната Небивалска гора. Приз-рачно царство или не, стана ми студено и започнах да треперя неконтролируемо. Така вече не можех да се преструвам на заспал, затова седнах и се опитах да оценя ситуацията.
Нямах нови синини или счупвания, което означаваше, че не ме бяха били, докато бях в безсъзнание. Сигурно бях припаднал за кратко. Разнищникът на Зимната майка вече не беше в джоба ми. Сакът ми също беше изчезнал, както и пръстенът, и гривната. Жезълът и пръчката, естествено, също ми бяха отнети. Обаче все още усещах майчиния амулет върху гърдите си, което си беше истинска изненада. Ръката ми пулсираше на мястото, където Маб беше забила онзи проклет нож за писма.
С изключение на това се чувствах, повече или по-малко, цял. Ура.
Огледах с присвити очи заобикалящия ме терен и открих, че лежа в кръг от мухоморки. Те не бяха огромни мухоморки с пипала и ужасни зъби, но въпреки това потръпнах. Колебливо посегнах към тях, като същевременно протегнах и магьосническите ми сетива. Блъснах се в стена. Не знам по какъв друг начин да я опиша. Там, където започваше кръгът, способностите ми да движа, докосвам или усещам нещо с магическите ми сетива просто свършваха.
Капан. Двойно ура.
Едва след като получих някаква представа за затрудненото ми положение, аз се изправих и се обърнах към онези, които ме бяха пленили.
Те бяха петима, което направо не беше честно. Веднага разпознах онези, които стояха най-близко – Аврора, Лятната дама, която беше облечена в нещо, което можех да опиша единствено като бойна рокля, направена от някакъв вид сребърна мрежа, фина и лека като платно. Тя прилепваше плътно към тялото й, от гърлото до китките и глезените й, и сияеше със собствена светлина в мрака на гората. На хълбока й висеше меч, а върху бледата й коса лежеше венец от живи листа. Тя обърна сърцераздирателно красивите си зелени очи към мен и ме погледна с едновременно тъжно и решително изражение.
– Магьоснико – каза Аврора, – съжалявам, че се стигна до това. Но опасността да се намесиш стана много голяма. След като изпълни задачата си, не можех да позволя да продължиш участието си.
Намръщих се и погледът ми се плъзна покрай нея към огрето Грум, огромен, червенокож и мълчалив, и към ужасяващия еднорог, който очевидно беше охранявал пътя към къщичката на Майка Зима.
– Какво смятате да правите с мен?
– Да те убием – отвърна Аврора с нежен глас. – Боя се, че е неизбежно. Ти си твърде опасен, за да те оставя да живееш.
Присвих очи.
– Тогава защо не го направихте по-рано?
– Добър въпрос – обади се четвъртият от присъстващите – Лойд Слейт, Зимният рицар. Той все още беше облечен в черните си кожени рокерски дрехи, но беше добавил към ансамбъла и няколко верижки и метални плочки. На хълбока му висеше меч, на гърба беше препасал друг, а в колана беше затъкнал тежък пистолет. Напрегнатото му гладно изражение не се беше променило. Той изглеждаше нервен и ядосан. – Ако зависеше от мен, щях да ти прережа гърлото още първия път, когато Грум те просна.
– Защо го наричате Грум? – попитах аз, мръщейки се на огрето. – Можете да свалите илюзията, лорд-маршал. От нея вече няма голяма полза.
Лицето на огрето потрепна от изненада.
Погледнах презрително към тъмния еднорог.
– Ти също, Корик.
Огрето и еднорогът погледнаха към Аврора. Кралицата на феите не отмести поглед от мен, но кимна. Фигурата на огрето се размаза и изкриви, превръщайки се във фигурата на Талос, лордът на Ший от пентхаус апартамента на Аврора в „Ротшилд“. Бледата му коса беше сплетена в бойна плитка и той носеше прилепнала ризница от някакъв блещукащ черен метал, която го караше да изглежда тънък като вейка и смъртоносен.
В същото време и еднорогът се разтресе и се уголеми до едрата фигура на кентавъра Корик, който също бе облечен с ризница и носеше всякакви оръжия, фейска изработка. Той тропна с огромното си копито, но не каза нищо.