В същото време Аврора затвори очи и изпъна ръце покрай тялото си. После обърна дланите си навън и бавно ги издигна нагоре. От вътрешността на кръга не можех да усетя какво прави, но с очите и ушите ми всичко беше наред. Земята загъргори и внезапно се размириса на развалени яйца. Почувствах как пръстта под краката ми се размърдва, последвана от бълбукането на бавно избликваща вода. Изминаха може би пет секунди, преди почвата да се размекне дотолкова, че краката ми да потънат до глезените в топлата кал. Гръм и мълния.
– Времето на смъртните тече бързо – каза Аврора, отваряйки очи. – Дните стават по-къси. Да вървим.
Без дори да ме погледне, тя се изгуби в мъглата. Слейт тръгна заедно с нея, а Талос ги последва на няколко крачки, слаб и опасен в тъмната си броня. Кентавърът Корик ми се ухили подигравателно и изпръхтя доволно, преди да стисне здраво късото си тежко копие и да последва Лятната дама, потропвайки решително с копита.
Остана само Елейн. Тя се приближи, докато не се озова почти толкова близо, че да може да ме докосне. Стройна и красива, тя отмести поглед от мен, докато изваждаше една лента за глава от джоба си и завързваше косата си на опашка.
– Защо, Елейн? – попитах аз. Опитвах се яростно да се противопоставя на заклинанието, но то беше по-силно от мен. – Защо я спря, по дяволите?
– Ти си идиот, Хари – отвърна тя. – Мелодраматичен глупак. Винаги си бил такъв. Нямаше как да съм сигурна, че няма да хвърлиш заклинанието срещу мен.
Тя погледна през рамо. Аврора се беше спряла, неясна фигура в мъглата, и чакаше.
Разводнената земя продължаваше да ме всмуква навътре и сега вече гледах от долу нагоре към меката кожа под брадичката й. Тя погледна надолу към мен и каза:
– Сбогом, Хари. – После се обърна и тръгна след Аврора. Внезапно се спря и се обърна достатъчно, че да видя профила й. После изрече със същия безизразен тон: – Точно както едно време.
След това просто ме оставиха там да умра.
В подобна ситуация е трудно да не се паникьосаш. Искам да кажа, че и преди съм попадал в опасни ситуации, но никога не се беше стигало до „Тик-так, времето изтича“. Проблемът, пред който се бях изправил, беше прост, непоклатим и неизбежен. Земята ставаше все по-мека и аз продължавах да потъвам в нея. Усещах топлина и не ми беше чак толкова неприятно. Та хората плащат луди пари за горещи кални бани. Но моята щеше да е смъртоносна, ако не намерех начин да се измъкна, а калта беше стигнала до бедрата ми.
Затворих очи и се опитах да се съсредоточа. Протегнах сетивата си, за да опипам тъканта на заклинанието, което ме задържаше тук, и натиснах, за да се опитам да го пробия. Нямах достатъчно сила. След като кръгът на Аврора паднеше, щях да мога да черпя енергия отвсякъде, но времето не беше достатъчно – а дори и да беше, първичната брутална сила не беше достатъчна. Ако просто започнех да нанасям удари върху заклинанието, резултатът щеше да е, като да се опитвам да се отърва от белезници, използвайки динамит. Заедно с освобождаването щях да разкъсам и собственото ми тяло.
Но това като че ли бе единственият вариант. Опитах се да се успокоя и да се съсредоточа, изчаквайки кръгът на Аврора да изчезне напълно. Започнах да се кискам. Не ме питайте защо, но под натиска на напрежението всичко внезапно ми се стори адски смешно. Опитах се да се спра, но продължавах да кудкудякам и да се кикотя, докато топлата кал се издигаше до хълбоците ми, корема, гърдите…
– Точно както едно време – изхриптях аз. – Да, както едно време, Елейн. Ти, предателска, отровна, злобна… – В този момент една мисъл ме удари по челото. Точно както едно време. – ...измамна, по дяволите, умна девойка. Ако това се получи, ще ти купя пони.
Съпоставих подчертаното безразличие на тона й с невъзмутимото й поведение. Това не беше Елейн, която помнех. Щях да се вържа, ако ме убиеше в изблик на ярост, ако ме отровеше от ревност или взривеше колата ми от чиста злоба. Но тя никога нямаше да го направи, без да изпита нищо.
Калта покри гърдите ми, а кръгът на Аврора още не се беше разпаднал. Сърцето ми биеше лудо, но аз се опитах да се успокоя. Започнах да дишам учестено. Може би щях да се нуждая от всяка секунда. Калта покри гърлото ми и се плъзна към бузата. Бях престанал да се съпротив-лявам. Поех си дълбоко дъх точно преди носът ми да се потопи.