След това тъмнината покри очите ми и аз плувах в гъстата лепкава топлина, като единственият звук, който чувах, беше туптенето на сърцето ми в ушите. Чаках, а дробовете ми започнаха да парят. Чаках, без да мърдам, а огънят обхващаше гърдите ми. Стоях колкото се може по-спокойно и броях ударите на сърцето ми.
Някъде между седемдесет и четири и седемдесет и пет кръгът на Аврора изчезна. Пресегнах се да почерпя енергия, събрах я и я оформих в съзнанието си. Стараех се да не бързам, но не ми беше много лесно. Изчаках колкото можах, без да ме обхване паника, след което отново посегнах към тъканта на заклинанието на Елейн.
Бях прав. Това бе същата структура, която тя използваше, когато бяхме малки; с нея ме беше обездвижила, докато старият ми учител, Джъстин Дюморн, се приготвяше да ме омагьоса. Тогава успях да се измъкна, защото двамата с Елейн се отнасяхме с еднаква нетърпеливост към уроците ни по магия. Освен редовните училищни занятия, ние бяхме принуждавани да се обучаваме в цяла поредица заклинания и ментални дисциплини. Понякога пишехме домашните си преди вечеря, след което продължавахме с магическите занимания до късно след полунощ, като работехме върху заклинания и формули, докато не ни заболяваха очите.
Към края ставаше още по-трудно, горе-долу по времето, когато всъщност искахме да сме в леглата и да се занимаваме с разни неща, които зависеха изцяло от хормоните ни, докато не започнеха да ни болят разни други части на тялото. Хм. И тогава си разделяхме работата. Единият работеше по заклинанията, а другият пишеше домашните, после си ги разменяхме, преписвахме ги и хоп... в леглото.
Аз бях измислил това заклинание. И то беше адски калпаво.
Беше калпаво, защото в него нямаше никаква гъвкавост, нито финес, нито класа. То спускаше пашкул от втвърден въздух около мишената, заключваше я вътре и точка. Край на историята. Като тийнейджъри го смятахме за впечатляващо ефективно и просто. Като отчаян мъж, който всеки момент щеше да умре, аз осъзнах, че това е крехко заклинание, като диамант, който беше най-твърдата материя на земята и същевременно можеше лесно да бъде напукан, ако го удареха под подходящ ъгъл.
Сега, когато вече знаех какво правя, аз намерих нескопосния център на заклинанието, където го бях открил навремето, и завързах всички нишки енергия на кръста си като коледна панделка. Там, в калта и тъмнината, се фокусирах върху слабото му място, събрах волята си и промърморих през здраво стиснатите ми устни: Тапититаптап. Прозвуча повече като мучене, но това нямаше никакво значение за практическата страна. Заклинанието беше съвсем ясно в съзнанието ми. Към обвивката избликна енергия и аз почувствах как тя се разхлабва. Сърцето ми заби силно от въодушевление и отново произнесох заклинанието. При третия път обвивката падна и аз размърдах ръце и крака, измъквайки ги постепенно от нея.
Успях. Бях преодолял магията.
Сега просто се давех в онова, което все повече приличаше на плаващи пясъци.
Времето работеше против мен: започнах да усещам замайване, докато дробовете ми се опитваха, въпреки волята ми, да изкарат малкото останал в тях въздух и да си поемат дълбок дъх от хубава, пречистваща кал. Почерпих още сила и се концентрирах, с надеждата, че не съм се завъртял нанякъде, без да забележа. Притиснах длани към краката си и точно когато дробовете ми ме принудиха да издишам, изкрещях: Forzare!
Изригналата от пръстите ми енергия се устреми надолу, наранявайки единия ми крак. Физичните закони не могат да се пренебрегват дори при магията и изпратеният надолу в земята поток от енергия срещна напълно очаквано равно по сила противодействие. В резултат на това аз излетях като куршум от калта сред фонтан от пръски. Пред очите ми профучаха мъгла, мрачна земя и някакво дърво, последвани от разтърсващ удар.
След като успях да изкашлям затъкналата устата ми пръст и с усилие да напълня дробовете си с въздух, най-после се освестих достатъчно, че да се сетя да избърша калта от очите си. Открих, че се намирам на двайсетина фута над земята и вися от клоните на едно от скелетестите дървета. Ръцете и краката ми се полюшваха безжизнено, а дънките ме стягаха в кръста. Опитах се да се огледам, за да разбера как съм успял да увисна така, но не можах. Сигурно щях да успея да закача с ръка и крак различни клонки, но почти не можех да се движа, камо ли да се освободя.
– Успя да попречиш на кралицата на феите – изпъшках аз. – Преживя собствената си екзекуция. Измъкна се от сигурна смърт. И се заклещи в някакво шибано дърво. – Отново се опитах да се освободя, но безуспешно. Единият от калните ми ботуши падна на земята с влажно пльокване. – Боже, дано никой не ме види такъв.