Откъм мъглата се разнесоха тихи стъпки, които постепенно се приближиха.
Притиснах длан към челото си. В някои дни просто не ми върви.
Скръстих ръце на гърдите си точно когато от мъглата изникна една висока, увита в пелерина фигура. Край краката й се ветрееше тъмна роба, главата й бе скрита под качулка, а облечената в ръкавица ръка държеше дървен жезъл.
Пазителят на портала вдигна глава към мен и за миг застина неподвижно. След това повдигна другата си облечена в ръкавица ръка към качулката и издаде приглушен, сумтящ звук.
– Здрасти – казах аз.
Нямам равен в остроумията.
– Поздрави, магьоснико Дрезден. Прекъсвам ли нещо?
Пазителят на Портала звучеше така, сякаш полагаше огромни усилия да не се разсмее на глас.
И другият ми ботуш цопна звучно на земята. Изгледах със свити устни краката си, обути в изкаляни чорапи.
– Нищо важно.
– Добре – отвърна той. Направи няколко крачки наоколо, погледна към мен и каза: – Един счупен клон се е подпъхнал под колана ти. Стъпи с десния крак на клона под теб, с лявата ръка се хвани за горния клон и ще успееш да се освободиш. Слизането няма да е трудно.
Направих каквото ми каза и най-накрая успях да сваля калното си тяло на земята.
– Благодаря ви – казах му аз, а си помислих, че ако се беше появил пет минути по-рано, щях да съм му много по-благодарен. – Какво правите тук?
– Търся те – отвърна той.
– Наблюдавали сте всичко?
Той поклати глава.
– Да речем, че съм слушал. Имах видения за теб. А ситуацията в Чикаго се влошава.
– Звезди и камъни – промърморих аз и вдигнах ботушите си. – Нямам време за сладки приказки.
Пазителят на портала ме хвана за ръката.
– Напротив – рече той. – Виденията ми са ограничени, но все пак знам, че си изпълнил мисията си за Зимната кралица. Тя ще спази своята част от сделката и ще ни осигури безопасен преход през владенията й. Що се отнася до Съвета, това ще е напълно достатъчно. Ти си в безопасност.
Поколебах се.
– Магьоснико Дрезден, можеш повече да не се занимаваш с това. Можеш да вземеш решение да се откажеш от него – още тук и сега. Това ще сложи край на изпитанието ти.
Изтерзаната, полузадушена, мръсна част от мен ужасно хареса тази мисъл. Да сложа край. Да се прибера у дома. Да си взема горещ душ. Купчина хубава храна. Да поспя.
Но това беше невъзможно. Магьосник или не, аз бях просто един изморен, разнебитен, изнервен мъж. Феите притежаваха твърде много сила и хитрост, за да си имам работа с тях дори в някой добър ден, камо ли днес. Знаех какво е намислила Аврора, но дявол да го вземе, тя възнамеряваше да нанесе удар в сърцето на бойното поле. Което дори нямах представа как да намеря, камо ли да оцелея в него. Каменната маса се намираше в някакъв странен джоб в Небивалото, какъвто не бях виждал досега. Нямах представа как да стигна до него.
Невъзможно. Болезнено. Твърде опасно. Можех да си взема почивка, да поспя и да се надявам, че следващия път ще се справя по-добре.
В съзнанието ми изплува лицето на Мерил, грозновато, изморено и решително. Видях и статуята на Лили. И Елейн, изтикана в ъгъла от обстоятелствата, но сражаваща се по свой начин, въпреки малките шансове за успех. Спомних си как при получаването на Разнищника от Зимната майка мислех единствено за това, как да го използвам за собствените си цели, за да помогна на Сюзан. Сега той щеше да бъде използван за нещо съвсем различно и колкото и да ми се искаше да забравя за това и да се прибера у дома, не можех да понеса отговорността за последствията от употребата му.
Поклатих глава и се огледах, докато не забелязах сака ми, бижутата, пръчката и жезъла да лежат на няколко ярда от калното тресавище, което бе създала Аврора. Прибрах си ги.
– Не – казах аз. – Това не е краят.
– Не ли? – попита Пазителят на портала изненадано. – Защо не?
– Защото съм идиот – въздъхнах аз. – И много хора се намират в опасност.
– Магьоснико, никой не очаква от теб да спреш войната между дворовете на Ший. Съветът не може да прехвърли тази отговорност върху само един човек.
– Майната им на дворовете на Ший – отвърнах му. – Майната му и на Съвета. Знам, че има хора, които са в беда. И донякъде аз съм виновен за това. Трябва да си оправя кашите.
– Сигурен ли си? – попита Пазителят на портала. – Няма да се откажеш от изпитанието?
Покритите ми със засъхнала кал пръсти се опитваха да закопчаят гривната.
– Няма.
Известно време Пазителят на портала ме гледаше мълчаливо, след което каза: