– Тогава няма да гласувам срещу теб.
Побиха ме ледени тръпки.
– О. Иначе щяхте ли?
– Ако се беше отказал, лично щях да те убия.
Сега беше мой ред да го гледам безмълвно. После попитах:
– Защо?
Гласът му прозвуча тихо, но решително и не без известна топлина.
– Защото гласуването срещу теб щеше да доведе до един и същ резултат, независимо от края на изпитанието. Струва ми се редно да поема пълната отговорност за избора си, вместо да се крия зад протокола на Съвета.
Закопчах гривната и нахлузих ботушите си.
– Ами тогава ви благодаря, че не ме убихте. Сега, ако ме извините, трябва да побързам.
– Да – отвърна Пазителят на портала. После ми протегна една малка кадифена торбичка. – Вземи я. Някои от нещата може и да ти потрябват.
Погледнах го намръщено и разтворих торбичката. Вътре открих малко стъклено бурканче с някакъв кафеникав гел и късче сивкав камък на фина, сребърна верижка.
– Какво е това?
– Мехлем за очите – отвърна той с малко по-сух глас. – Не влияе толкова силно на нервите, колкото Зрението, а също помага да се вижда през воалите и илюзиите на Ший.
Повдигнах вежди. В очите ми попаднаха трошички изсъхнала кал и ме накараха да примигна.
– Добре. А камъкът?
– Парче от Каменната маса – рече той. – Ще ти покаже пътя до нея.
Помигах още малко, този път от изненада.
– Помагате ми?
– Това би означавало да се намеся в хода на изпитанието – поправи ме той. – Затова, от формална гледна точка, аз просто се грижа за пълното му завършване.
Намръщих се.
– Може би ако ми бяхте дали само камъка – отвърнах аз. – Мехлемът е нещо друго. Вие се намесвате. Съветът ще се ядоса.
Пазителят на портала въздъхна.
– Магьоснико Дрезден, има едно нещо, което досега никога не съм го казвал и не очаквай да го повторя отново. – Той се наведе към мен и аз видях смътните изпити черти на лицето му под качулката. В едното тъмно око проблесна нещо като веселие, той ми протегна ръка и прошепна: – Понякога е добре Съветът да не знае някои неща.
Устните ми се разтеглиха в усмивка. Разтърсих ръката му.
Той кимна.
– Побързай. Съветът не смее да се меси във вътрешните дела на Ший, но ще направим каквото можем. – Пазителят протегна жезъла си и начерта кръг във въздуха. Той потрепна едва забележимо, отваряйки проход между Небивалото и света на смъртните, и в пролуката се показа Чикаго – по-точно улицата пред дома ми. – И нека Аллах и късметът бъдат с теб.
Кимнах му, окуражен. После пристъпих към портала и преминах през него, напускайки мрачните земи на Страната на феите, за да се озовава на познатия паркинг край дома. В лицето ме удари вълна от горещ летен въздух, който пропукваше от напрежение. Дъждът продължаваше да се лее и земята се тресеше от гръмотевици. Дневната светлина избледняваше и настъпваше мракът.
Не им обърнах внимание и тръгнах към апартамента си. Калта, субстанция от Небивалото, се стопи в лепкава слуз, която веднага започна да изчезва, за което помагаше и проливният пречистващ дъжд.
Трябваше да проведа няколко телефонни разговора и да се преоблека в по-чисти дрехи. Чувството ми за мода е леко закърняло но въпреки това трябваше да изнамеря нещо.
Какво облича човек, когато отива на война?
Глава 29
Избрах класическото черно.
Обадих се на когото трябва, оставих старата докторска чанта пред входната врата, взех си бърз душ и се облякох в черно. Чифт стари черни кубинки, черни дънки (общо взето, чисти), черна тениска, черна бейзболна шапка с алена емблема на кока-кола и черния ми кожен шлифер, на всичкото отгоре. Сюзан ми го беше подарила преди известно време заедно с мантия с падащи ръкави и изобилие от дипли. Времето беше достатъчно лошо и в буквален, и в преносен смисъл, така че той си беше напълно подходящ.
Напълних сака с всичко необходимо – онова, което си бях взел сутринта, плюс подаръците на Пазителя на портала и домашния ми топ – един дългоцевен магнум с голям калибър, същият като на Мръсния Хари. Замислих се дали да не го затъкна в колана, но реших, че по-добре не. Трябваше да прекося половината Чикаго, за да стигна до мястото, откъдето щях да се прехвърля при Каменната маса, и не ми се искаше да ме арестуват за незаконно притежание на оръжие. Затова го метнах в сака заедно с всичко останало, надявайки се, че няма да ми се налага спешно да го вадя.
Били и останалите се появиха след около десетина минути; един миниван спря пред къщата и наду клаксона. Проверих докторската чанта, затворих я и тръгнах към вана с подскачащ на гърба сак. Страничната врата се отвори, качих се вътре и стоварих багажа си на пода.