Поколебах се, когато видях, че ванът е претъпкан с млади хора. Вътре имаше поне единайсет души.
Били се извърна от шофьорското място и попита:
– Проблем ли има?
– Казах само доброволци – отвърнах аз. – Не знам какви проблеми ни очакват.
– Да. Предупредил съм ги.
Хлапетата в минивана замърмориха утвърдително.
Въздъхнах.
– Добре, хора. Същите правила като миналия път. Аз съм шефът и когато ви дам заповед, изпълнявате без възражения. Ясно ли е?
Последва здраво поклащане на глави. Аз им кимнах в отговор и се взрях в дъното на вана към една глава с мътнозелена коса.
– Мерил? Ти ли си това?
Нечистокръвното момиче кимна тържествено.
– Искам да помогна. Фикс също.
Зърнах проблясък от бяла коса и срещнах нервния пог-лед на седящия до Мерил дребен мъж. Той вдигна ръка, която потреперваше, и леко ми махна.
– Щом сте решили да идвате, правилата важат и за вас. Иначе оставате тук.
– Добре – отвърна Мерил с лаконично кимване.
– Да – обади се и Фикс. – Добре.
Огледах се и се намръщих. Всички изглеждаха толкова млади. Или може би просто аз се чувствах стар. Напомних си, че Били и алфите вече са минали през своето кръщение с огън и са разполагали с почти две години, за да усъвършенстват уменията си срещу дребните риби от подземния свят на Чикаго. Но въпреки това знаех, че тази работа можеше да се окаже не по силите им.
Но аз се нуждаех от тях, а те бяха дошли доброволно. Номерът беше да се постарая да не ги отведа на сигурна смърт.
– Добре – казах им най-накрая. – Да тръгваме.
Били отвори вратата на пасажерското място и Джорджия се прехвърли отзад, на претъпканите седалки. Аз се настаних до него и попитах:
– Носиш ли ги?
Били ми подаде една найлонова торбичка от „Уол-Март“.
– Да, затова се забавихме толкова. Мястото е оградено с полицейска лента и навсякъде щъкат ченгета.
– Благодаря – отвърнах аз. После разкъсах торбичката с макетни ножчета с оранжеви пластмасови дръжки, прехвърлих ги в докторската чанта и я затворих отново. Извадих сивия камък от джоба си, омотах конеца, с който беше вързан, около пръстите ми и протегнах ръката си напред, с дланта надолу, на нивото на очите ми. – Да тръгваме.
– Добре – каза Били, стрелвайки ме със скептичен пог-лед. – Накъде?
Сивият камък потрепери и се люшна. Със сигурност помръдна на изток, подръпвайки конеца така, че той се изпъна под лек ъгъл, вместо да сочи право надолу.
– Натам – посочих му аз. – Към езерото.
– Ясно – отвърна Били и подкара вана по улицата. – Накъде отиваме?
Изсумтях и посочих с показалец нагоре.
– Нагоре – рече Били със скептичен тон. – Отиваме нагоре.
Гледах камъка. Той се заклати и аз се съсредоточих върху него така, както върху амулета ми. Той се стабилизира и отново се отмести към езерото, без да потрепва или да се поклаща на конеца.
– Там, горе – уточних аз.
– Къде там горе?
Проблесна светкавица и аз му я показах.
– Ей там горе.
Били погледна към някой, който седеше отзад, и сви замислено устни.
– В такъв случай се надявам, че познаваш някои улици, които не са ми известни. – Той продължи да шофира известно време, а аз му казвах къде да завива наляво и къде надясно. Докато изчаквахме един червен светофар под проливния дъжд, който барабанеше по предното стъкло, Били попита: – Какъв е резултатът досега?
– Действащите с най-добри намерения, но опасно луди лошковци излизат напред на правата – отвърнах аз. – Там горе се бъхтят дворовете на феите и работата сигурно ще е много опасна. Главният лошко е Лятната дама, а Зимният рицар е вярното й псе. Тя има вълшебна кърпичка. Ще я използва, за да превърне една статуя в момиче, което ще убие на един голям флинтстоунски камък в полунощ.
Отзад се разнесоха пъшкания, докато Мерил си проп-равяше път напред.
– Момиче? Лили?
Отместих погледа си от камъка към нея и кимнах.
– Трябва да намерим Аврора и да я спрем. Да спасим момичето.
– Или ще стане какво? – попита Били.
– Лошост?
– Бум-тряс лошост?
Поклатих глава.
– Много по-сериозно от това.
– Какво например?
– Как ти се струва нов ледников период?
Били подсвирна.
– Хм. Нещо против да ти задам няколко въпроса?
– Давай – казах аз, без да отмествам поглед от камъка.
– Така – рече той. – Доколкото разбирам, Аврора се опитва да съсипе и двата двора, нали?
– Да.
– Защо? В смисъл, защо не се прицели само в Зимата, за да може нейните хора да спечелят?