– Какво имате предвид под „да се освободя“?
– Да се освободите – рече тя, извивайки устните с цвят на замръзнали ягоди. – Да се освободите от влиянието на Ший, от ангажиментите си първо към Лийнанший, а после – и към мен.
– И всичко приключва? Всеки си тръгва по пътя?
– Точно така.
Погледнах надолу към ранената си ръка и се намръщих.
– Не съм сигурен, че сте наясно със свободата като концепция, Маб.
– Можете да не се съмнявате, магьоснико. Обожавам свободата. Всеки, който не я притежава, се стреми към нея.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да овладея сърцебиенето си. Не можех да си позволя моят страх или моят гняв да решават вместо мен. Инстинктите ми крещяха да вдигна пистолета си отново и да я гръмна, но трябваше да помисля. Това е единственият начин за отърваване от феи.
Маб беше честна относно предложението си. Чувствах това толкова ясно, че не оставаше място за никакво съмнение. Тя щеше да ме освободи, ако изпълня условията на сделката ни. Разбира се, цената й можеше да се окаже твърде висока. Още не бяхме стигнали до това, какво иска. А феите имат навика следващите сделки с тях да те завличат още по-надълбоко, вместо да те улесняват. Точно като кредитните компании или онези типове, които спонсорират студентите. Накратко – не очаквай нищо добро.
Усещах как Маб ме гледа, както котаракът Силвестър – птичето Туити. Тази мисъл ме ободри – все пак накрая Туити винаги сритва задника на Силвестър.
– Добре – казах аз. – Слушам ви.
– Три задачи – рече Маб, вдигайки трите си пръста във въздуха за по-голяма нагледност. – От време на време ще се обръщам към вас с поръчение. Когато изпълните три от поръченията ми, задълженията ви към мен ще приключат.
В стаята настана тишина и аз примигнах.
– Какво? И това е всичко?
Маб кимна.
– Които и да е три задачи? Които и да е три поръчения?
Маб кимна отново.
– Толкова просто? Имам предвид, казвате ги просто така и мога да ви подам три пъти солта на масата – и готово?
Очите й, синьо-зелени, продължаваха да ме гледат, без да мигат.
– Съгласен ли сте?
Бавно потърквах устата си с пръст, опитвайки се да го проумея. Това беше проста сделка. А би могла и да е много по-сложна, с договори и така нататък. Маб ми предлагаше голям пакет, сладък, спретнат и съблазнителен като бонбони на Хелоуин.
Което означаваше, че трябва да съм голям идиот, за да не проверя за скрити бръсначи и цианид.
– И аз решавам кои поръчения да изпълня и кои не?
– Може и така.
– И ако откажа, няма да последват никакви компенсации или наказания?
Тя наклони глава и бавно примигна.
– Съгласна. Вие, не аз, ще изберете кои поръчения да изпълните.
Е, поне един от капаните бях усетил.
– И никакви нови препродавания на задълженията ми. И никакви действия срещу мен от ваши лакеи или заместници. Това си остава между нас двамата.
Тя се засмя и смехът й прозвуча радостно, чисто и красиво като камбана – която някой бе притиснал към зъбите ми, докато още звъни.
– Както направи кръстницата ви. Срамота ще е да ви прекарат два пъти по един и същ начин, а, магьоснико? Съгласна съм.
Облизах устните си, размишлявайки трескаво. Бях ли й оставил някакви вратички? Можеше да ме изработи по някакъв друг начин?
– Е, магьоснико? – попита Маб. – Имаме ли сделка?
Позволих си за секунда да съжаля, че съм толкова уморен. И че изпитвам такава болка. Събитията от този ден и предстоящото събиране на Съвета довечера явно не спомагаха да се намирам в добро състояние за преговори. Но едно нещо знаех със сигурност. Ако не се освободя от властта на Маб, ще умра или ще стане още по-лошо за мен, и то много скоро. По-добре да действам и да сгреша, отколкото да не предприема нищо и да чакам да ме смачкат.
– Добре – казах аз. – Договорихме се.
Щом изрекох тези думи, отзад на врата ми пробяга лек хлад и се спусна надолу по гърба ми. Ранената ми ръка потрепери от внезапен прилив на болка.
Маб затвори очи, изви тънките си устни в котешка усмивка и наклони глава.
– Добре. Да.
Помните ли изражението на Уили Койота от анимационното филмче, когато скача на пълна скорост през ръба на скалата и осъзнава какво е направил? Той още не поглежда надолу, а първо опипва наоколо с едната лапа, после с другата и преди да полети надолу, лицето му се изпълва с първичен ужас.
Сигурно така съм изглеждал и аз. Или поне определено така се усещах. Но вече не можех да направя нищо. Може би ако не се бях спрял да опипам земята с крака, така и щях да продължа да си летя напред с пълна скорост. Извърнах се от Маб и се опитах да се погрижа за ранената си ръка. Тя продължаваше да ме боли, а инфекцията щеше да добави нови нюанси към болката. Но реших, че раната не се нуждае от шевове. Все пак някакво утешение.