– Защото не може – отвърнах аз. – Силата й е ограничена. Тя знае, че няма да успее да се справи сама. Кралиците и майките ще й попречат с лекота. Затова използва единствения възможен метод.
– Прецаква баланса на силите – рече Били. – Но така дава адски много моджо на Зимата.
– Ограничения. Тя не може да използва силата на Зимата така, както може с Лятната. Затова се е наложило да убие своя рицар. Знаела е, че може да прелее силата му в някой, когото сама да избере.
– Лили – изръмжа Мерил.
Погледнах я през рамо и кимнах.
– Някой, който й вярва. Който няма да може да се защити от магията на Аврора.
– Тогава защо е превърнала момичето в камък? – попита Били.
– За прикритие – отвърнах аз. – Кралиците могат да открият действащия рицар. Но щом Лили се е превърнала в камък, обвивката на рицаря е останала заклещена по средата. Аврора е знаела, че всички ще заподозрат Маб в някоя хитрост и че Титания ще бъде принудена да се подготви за война. Маб ще трябва да направи ответния ход и двете ще се срещнат в битка около Каменната маса.
– И за какво е тази маса?
– Прелива силата в единия от дворовете. Тя принадлежи на Лятото до полунощ довечера. След това цялата сила се прелива в Зимата.
– И значи, сега отиваме там – каза Били.
– Аха. След светофара свий вляво.
Били кимна.
– Значи, Аврора краде силата и я скрива, което принуждава кралиците да излязат на бойното поле около голямата маса.
– Точно. Сега Аврора възнамерява да отнесе Лили там и да използва Разнищника, за да я освободи от каменното проклятие. След това ще я убие и ще отприщи Фейогедона. Трябва да стигне до масата след полунощ, но преди войските на Маб да са я завладели напълно. Това означава, че разполага със съвсем малък прозорец от време, а ние трябва да я спрем, преди да го е използвала.
– Пак не мога да го схвана – рече Били. – Какво се надява да постигне, по дяволите?
– Сигурно си мисли, че може да развихри наистина мащабна война. След това ще изгради всичко от пепелта по начина, по който й харесва.
– Слава богу, че не страда от мания за величие или нещо такова – промърмори Били. – Според мен Маб ще получи огромно предимство. Защо Аврора просто не работи с нея?
– Сигурно изобщо не й е минало през ума, че може и по този начин. Тя е Лято. Маб е Зима. Двете не могат да работят заедно.
– Слаба утеха – рече Били. – Та ние как можем да помогнем?
– Ще се наложи да пообиколя бойното поле. Затова имам нужда от свой отряд. Не ми се иска да спирам, за да се бия. Просто ще продължим да вървим, докато не стигна до Каменната маса, за да спра Аврора. И искам всички да се промените, преди да стигнем там, горе. Феите са адски отмъстителни, а вие ще ги ядосате доста. По-добре изобщо да не виждат лицата ви.
– Ясно – рече Били. – За колко феи говорим?
Една изключително ярка мълния ме накара да присвия очи.
– За всичките.
Камъкът, който Пазителят на портала ми беше дал, ни отведе до бреговата линия край Бърнам Харбър. Били паркира вана на улицата пред кейовете, която някога бе представлявала основна пътна артерия на града и където все още ежегодно се разтоварваха огромен брой морски съдове. Под светлината на халогенните прожектори, разположени на всеки двеста фута, намиращите се зад телената ограда докове изглеждаха като мълчалив натюрморт.
Обърнах се към алфите и казах:
– Добре, хора. Преди да се качим горе, трябва да намажа очите ви с малко мехлем. Леко понамирисва, но ще ви защити от повечето илюзии на феите.
– Първо мен – обади се веднага Били.
Отворих малкото бурканче и мацнах под очите му малки полумесеци от тъмно, мазно кафяво.
Той се огледа в огледалото и рече:
– А пък аз се подигравах на футболистите.
– Хайде, слагай си маската – казах аз.
Били слезе от колата и метна вътре анцуга и тениската си. Слязох от вана и отворих страничната врата. Покрай вана притича Били, вече във вълчи вид, и седна да чака наблизо, докато намажа с мазния мехлем и очите на останалите алфи.
Беше доста изнервящо, поне за мен. Те всичките бяха голи и веднага след като ги намажех, се трансформираха във вълчите си форми и отиваха при Били. Едно от момичетата, пълничката червенокоска, сега изглеждаше като излязла от мъжко списание. Забелязвайки смущението ми, тя се усмихна доволно, а следващата, дребно момиче с провиснала кафява коса и дълъг белег на рамото, която притискаше роклята си към гърдите, ми призна, докато й слагах от мехлема:
– През последната година е направо непоносима.