Половин дузина млади мъже и още толкова млади жени правят доста сериозна глутница. Те чакаха търпеливо, докато слагах мехлем на Фикс и Мерил и най-нак-рая на себе си. Използвах го докрай и си поех дълбоко дъх. Извадих пистолета и го пъхнах в колана, вместо в кобура под мишницата ми, с надеждата, че дъждът и шлиферът ще го скрият от очите на околните. След това извадих пентаграма от пазвата си и го оставих да виси над тениската, взех жезъла и пръчката, пъхнах пръчката между дръжките на докторската чанта, която метнах на рамо. Накрая отново взех сивия камък и намотах конеца около пръстите си. Елейн беше много права да избира по-малки магически предмети за фокусиране.
Когато излязох на дъжда, всички вълци едновременно се обърнаха на една страна. Един от тях, вероятно Били, лавна веднъж и всички се пръснаха, оставяйки мен, Мерил и Фикс сами под дъжда.
– К-какво? – заекна Фикс. – Какво се случи? Къде отидоха?
– Сигурно са чули нещо – каза Мерил.
Тя надникна отново в минивана и измъкна едно мачете и брадва с дървена дръжка. След тях извади едно тежко дънково яке, което беше окичено с пластове сребърни прибори. Те подрънкваха, докато го обличаше.
– Това вместо ризница ли е? – попитах аз.
Фикс се засуети около една вилица, която беше твърде щръкнала настрани, и отвърна с извинителен тон:
– Най-доброто, което можах да измисля за толкова кратко време. Но все пак е стомана. Нали се сещаш, така ще им е трудно да я ухапят. – Той се шмугна в минивана и излезе с голяма кутия за инструменти, която изглеждаше адски тежка. Дребният мъж я повдигна на рамо с лекота, сякаш не му беше за пръв път, и облиза устните си. – Сега какво ще правим?
Погледнах към камъка, който продължаваше да сочи към езерото.
– Тръгваме напред. Ако там има нещо, Били ще ни предупреди.
Фикс преглътна; рошавата му бяла коса постепенно прилепваше към черепа му под дъжда.
– Сигурен ли си?
– Стой близо до мен, Фикс – каза Мерил. – Как ще продължим нататък, Дрезден? Има ограда. Освен това пристанището си има охрана.
Нямах никаква представа, но не ми се искаше да си го призная. Вместо това тръгнах към най-близката врата.
– Хайде, идвайте.
Стигнахме до вратата и установихме, че е отворена. На едното й крило висеше разкъсана верига. По земята се търкаляха част от натрошените брънки. Краищата им бяха окривени, а не прерязани и когато върху метала попадаха капки вода, във въздуха се издигаха малки облачета пара.
– Счупена – казах аз. – И то наскоро. Този дъжд бързо ще охлади метала.
– Но не е счупена от фея – додаде бързо Мерил. – Те не обичат да се приближават до подобни огради.
– Колко глупаво от тяхна страна – изсумтя Фикс. – Едни евтини секачи щяха да бъдат много по-бързи и по-ефективни.
– Да, понякога са ужасно нерационални – отвърнах аз. Камъкът ме поведе към един от дългите кейове, които навлизаха в езерото. – Натам.
Минахме през вратата и изминахме може би около двайсетина крачки, когато халогенните прожектори внезапно се изключиха, оставяйки ни в просмуканата от дъжда тъмнина.
Опипах за амулета със студените си пръсти, но Фикс и Мерил ме изпревариха. Кутията с инструменти се озова на земята и миг по-късно той се изправи с голям фенер в ръка. Почти едновременно с това се разнесе пропукване на пластмаса и Мерил вдигна тръбичката на химическо фенерче, която засвети с призрачна зелена светлина.
Отекна изстрел, рязък и звучен, и Мерил залитна на една страна. Погледна надолу към петното от кръв, което се разширяваше върху дънките й, а на лицето й се изписа изненада и шок.
– На земята! – изкрещях аз и я блъснах в кръста, събаряйки я на земята. Пистолетът изгърмя отново. Сграбчих светещата тръбичка и я скрих под шлифера си. – Угаси светлините!
Фикс зачовърка по фенерчето, когато отекна трети изстрел и от кутията с инструменти изхвръкнаха искри. Фикс извика и изпусна фенерчето. То се изтъркаля нас-трани, прорязвайки светъл конус в тъмнината зад гърбовете ни.
В него се очерта фигурата на Тигрицата, гулът убиец, която дори не си беше направила труда да придобие човешки черти. В естествения си вид тя представляваше прегърбено чудовище със сивкава кожа, което притежаваше най-ужасните черти на човешкия род, хиените и павианите. Цялото й тяло беше покрито с къси къдрави червени косъмчета. Краката й бяха къси и здрави, ръцете твърде дълги, а пръстите й завършваха със заострени кости, които заместваха ноктите. Косата й висеше на рошави сплъстени кичури, а когато се затича към нас, в очите й проблесна злоба. Кожата й беше покрита с розови и сивкави белези, а най-ужасните бяха по местата, където предишната вечер я беше наранила Мърфи. Тя тичаше на четири крака, със зловещо зейнала паст.