На питиетата, хора.
Та точно така се държах аз на стълбището към Чикаго-над-Чикаго. Да, стоях на стъпала, изтъкани единствено от лунна светлина. Да, изкачвах се през ужасна буря, вятърът заплашваше да ме събори и да ме запрати в ледените води на езерото Мичиган. Да, използвах легендарен, вълшебен начин на пътуване, за да достигна границата между две измерения, на път към епичната битка между древни стихийни сили.
Но единственото, което успях да кажа, докато дишах тежко, беше:
– Да, точно така. Не можаха ли да направят ескалатор.
Та накратко: изкачихме дългите поне една миля стъпала и се озовахме на земята, която ми бе показала кръстницата ми, докато стояхме върху бурните облаци над Чикаго.
Но сега тя съвсем не изглеждаше така, както преди повдигането на завесата.
Онова, което тогава представляваше безмълвен пейзаж от облаци, гладък и гол като манекен, сега бе изпълнено с глъчка, цветове и насилие. Бурята, която се вихреше под бойното поле, беше просто бледо отражение на онова, което се вихреше върху него.
Стълбището ни отведе на склона на един от хълмовете, издигащи се над долината на Каменната маса, а озаряваните от мълнии околности бяха запълнени с феи от всякакви видове и размери. Въздухът се изпълни със звуци – пропукването на електрическите заряди на мълниите и рева на гръмотевиците, високите и чисти гласове на фанфарите, дълбоките и медни гласове на бойните рогове. Барабани биеха в няколко различни ритъма едновременно. Съпровождаха ги викове и крясъци; писъци, които можеха да излязат и от човешки гърла, и ревове, които нямаха нищо общо с човешките.
Като цяло това представляваше истинска музикална симфония, всепоглъщаща, разтърсваща и заредена с адреналин. Вагнер може само да си мечтае, че може да създаде нещо такова.
На двайсетина крачки от нас стоеше група от ниски, мургави, белокоси типове, с ръце и крака, които бяха два пъти по-големи от нормалното, с носове като крушки за осветление, скрити зад шлемове, изработени като че ли от кости. Те носеха доспехи от кости, бяха въоръжени до зъби и стояха подредени в бойни редици. Когато се появих от облаците, облечен в черния си кожен шлифер, който лъщеше от дъжда, те опулиха очи. Били и върколаците ме обградиха в неправилен кръг, а Фикс и Мерил застанаха плътно зад мен.
От другата ни страна стоеше един висок около осем фута трол; кожата му беше покрита с възлести космати брадавици, провисналата му коса се спускаше на мазни кичури до масивните му рамене, мъничките червени очички проблясваха под единствената му гъста вежда. Той се обърна към мен с пламнали ноздри и течащи лиги, но вълците ме обградиха и заръмжаха. Известно време тролът ги гледаше, примигвайки, докато обмисляше положението, след което се извърна настрани, сякаш изгубил интерес към мен. На хвърлей камък от нас стояха някакви други създания, включително отряд от рицари Ший, облечени от глава до пети във фейски доспехи, яхнали дългокраки бойни коне с тъмносини, виолетови и черни разцветки. Край тях се беше присвила една ранена силфида, която от петдесетина ярда може би щеше да изглежда като красиво крилато момиче – но от мястото, където стоях аз, се виждаха окървавените й нокти и проблясващите, остри като бръснач криле.
Нямаше как да видя цялата долина. Покриваше я някаква мъгла и само от време на време зървах сражаващите се тълпи от войници, впусналите се във фронтална атака човекоподобни същества и извисяващите се над тях гиганти, които можеха да бъдат наречени „чудовища“, вкопчващи се в титанични сблъсъци и мачкащи всички наоколо.
Но най-важното бе, че не виждах Каменната маса и дори не можех да предположа къде се намира. Камъкът на Пазителя на портала се накланяше упорито в една определена посока, но тя водеше право в средата на безумието, което се вихреше в краката ни.
– А сега какво? – извика ми Мерил.
Наложи се да крещи, макар да стоеше само на няколко фута от мен, а центърът на битката да беше доста далеч от нас.
Поклатих глава и се наканих да отговоря, но Фикс ме подръпна за ръкава и каза нещо, което се изгуби в грохота на битката. Погледнах към мястото, което ми сочеше, и видях един от конните рицари Ший, който напусна групичката си и се отправи към нас.
Рицарят повдигна забралото на своя покрит със странни декорации шлем, напомнящ хитиновата черупка на насекомо. Бледата кожа и златистите котешки очи ни изгледаха за миг, преди той да наклони главата си към мен и да вдигне ръка. Звуците от битката внезапно секнаха, сякаш някой бе изключил радиото, и настъпилата тишина без малко да наруши равновесието ми.