Огледах се и видях как Фикс и Мерил ме гледат с опулени очи. Фикс преглътна и устните му оформиха едно безмълвно: „Леле“.
Едва не си оскубах косата от яд.
– Тичайте! – изкрещях с всичка сила и хукнах към реката, като ги побутвах пред мен. – Тичайте, тичайте!
Намирахме се на десет фута от брега, когато чух тропането на конски копита от другата страна на реката. Погледнах натам и от мъглата се появиха коне – не летящи коне, а дългокраките бойни жребци на феите, с гриви и опашки в зелено и златисто, които с лекота прескочиха реката, възседнати от ездачите си.
Конят, чиито копита първи докоснаха отсамния бряг, беше язден от Зимния рицар. Лойд Слейт беше покрит с петна в най-различни цветове, които можеха да са само кръв. В едната си ръка носеше меч, с другата стискаше юздите и се смееше. Щом се озова на брега, гоблините се нахвърлиха върху него.
Слейт се обърна срещу тях и мечът му с ураганно свистене описа сияещ кръг над главата му. Острието му беше покрито с лед. Той отби удара на първия гоблин и мечът на дундестия фей се строши на парчета. Слейт разкърши рамене и пришпори коня си за скок. Зад гърба му главата на гоблина се заклати на раменете му, а от разреза бликна зелена кръв. Тялото постоя изправено още няколко секунди и едва тогава се строполи на земята, а главата се търкулна настрани. Останалите гоблини отстъпиха, а Слейт обърна жребеца си срещу мен.
– Магьоснико! – изкрещя той през смях. – Все още си жив!
Нови и нови феи преминаваха през реката. Воините на Летните Ший се строиха в разноцветните си доспехи зад гърба на Слейт. Един от тях се оказа Талос, облечен в тъмната си ризница, покрита с кръв, стиснал в ръката си елегантна сабя, която блестеше в толкова различни цветове, сякаш бе прерязала гърлото на някоя дъга. След него на отсамния бряг премина и самата Аврора, облечена в сияещата си рокля ризница, а секунда по-късно се чу грохот на копита и на брега се приземи Корик.
На гърба му, пристегната с ремъци към получовешките му, полуконски рамене, се виждаше каменната статуя на коленичило момиче – Лили, сегашният Летен рицар.
Аврора дръпна поводите и очите й се разшириха. Конят й сигурно бе почувствал смущението й, защото се изправи на задните си крака и затанцува. Лятната дама вдигна ръка и ревът на битката отново внезапно заглъхна.
– Ти – прошепна тя.
– Върни ми Разнищника и пусни момичето, Аврора. Всичко свърши.
Очите на Лятната дама проблеснаха с ослепителна изумрудена светлина. Тя погледна към звездите, а после отново към мен със същия напрегнат поглед и аз започнах да разбирам. Не стига, че беше една от Ший, поначало чужда на смъртния род. Не стига, че беше кралица на феите, преследваща цели, които не можех напълно да разбера, и следваща правила, които тепърва започвах да научавам.
На всичкото отгоре беше и луда. Пълно куку.
– Настъпи часът, магьоснико – изсъска тя. – Зимата се преражда и настъпва краят на този безсмислен кръг. Завинаги!
– Маб знае, Аврора – казах аз. – Титания скоро ще разбере. Вече няма смисъл. Те няма да ти позволят да го направиш.
Аврора отметна глава назад и избухна в смях, който прозвуча изкушаващо сладко. Нервите ми зазвъняха и се наложи с усилие на волята да потисна реакцията си. Върколаците и нечистокръвните не го понесоха толкова добре. Вълците отскочиха назад с пискливо скимтене и уплашено ръмжене, а Фикс и Мерил дори паднаха на колене, притиснали длани към ушите си.
– Те не могат да ме спрат, магьоснико – каза Аврора, а смехът й все още се усещаше в думите й. – Нито пък ти. – Очите й пламнаха и тя ме посочи с пръст. – Корик, след мен. Останалите, убийте Хари Дрезден. Избийте ги всичките.
Тя се обърна и подкара коня си покрай реката; мъглата в радиус от двайсетина фута около нея засия в златисто. Кентавърът я последва по петите. Грохотът на битката – фанфарите и барабаните, писъците и крясъците, музиката и ужасът – ни връхлетя отново. Воините на Ший, някъде около двайсетина, се обърнаха срещу мен и изтеглиха мечовете си. Талос, облечен във вълшебната си ризница, която му позволяваше да се превръща в огре, размаха пъстроцветното си острие и ме погледна със смъртоносно котешко напрежение. Слейт се изсмя отново, въртейки като играчка меча в ръцете си.
Чух как върколаците се снижават към земята с приглушено ръмжене. Мерил се изправи на крака; от ушите й течеше кръв. Тя сграбчи брадвата си в едната си голяма ръка, а в другата стисна мачетето. Фикс, от чиито уши също течеше кръв, отвори кутията с инструменти и с треперещи ръце извади от там един голям, стар, омазан с грес водопроводен ключ.