Върху бюрото ми се стовари пакет в кафява опаковка. Вдигнах поглед и видях как Маб си слага ръкавиците.
– Какво е това? – попитах.
– Моето поръчение – отвърна тя. – В плика са изложени обстоятелствата около смъртта на един човек. Искам от вас да ме оневините, като откриете самоличността на убиеца, и да върнете онова, което е откраднал.
Отворих плика. Вътре имаше гланцова снимка, осем на десет инча. На нея имаше труп. Възрастен мъж лежеше в подножието на стълбище, шията му беше извита в остър ъгъл спрямо раменете. Косата му беше къдрава и бяла, носеше сако от туид. Снимката беше придружена от статия от „Трибюн“ със заглавие „Местен художник загива в среднощен инцидент“.
– Роналд Руел2 – обадих се аз, преглеждайки статията. – Чувал съм за него. Мисля, че имаше студио в „Бъктаун“.
2 Името на Руел съвпада със средните имена на Джон Толкин. Като се има предвид по-нататъшното описание на Руел, явно не става въпрос за случайно съвпадение. – Б. пр.
Маб кимна.
– Почитан е като визионер на американската култура. Макар да подозирам, че този термин се използва доста свободно.
– Творец на въображаеми светове, така пише тук. Предполагам, че сега, когато вече е мъртъв, ще пишат за него само хубави неща. – Дочетох статията. – Полицията е определила станалото като нещастен случай.
– Но не е – отговори Маб.
Вдигнах поглед към нея.
– Откъде знаете?
Тя се усмихна.
– А и защо това трябва да ви засяга? – попитах аз. – Не изглежда ченгетата да ви подозират.
– Има сили на правосъдието и извън света на смъртните. Достатъчно ви е да знаете, че искам справедливостта да възтържествува – каза тя. – Това е всичко.
– Хм, хм – казах аз, намръщвайки се. – Казахте, че от него е откраднато нещо. Какво?
– Сам ще откриете това.
Прибрах снимката обратно в плика и го оставих върху бюрото.
– Ще си помисля.
– Вие ще приемете това поръчение, магьоснико Дрезден – увери ме Маб.
Погледнах я намръщено и стиснах челюсти.
– Казах, че ще си помисля.
Котешките очи на Маб проблеснаха и тя се усмихна, показвайки снежнобелите си зъби. Извади от джоба на сакото си слънчеви очила.
– Не е ли учтиво да се изпрати клиентът до вратата?
Изгледах я навъсено, но станах и тръгнах към вратата; тежкият парфюм на кралицата на феите, наркотичният й мирис беше достатъчен, за да ме замае леко. Опитах се да не му обръщам внимание и да запазя навъсеното си изражение, отваряйки вратата с рязко движение.
– Още ли ви боли ръката? – попита тя.
– А вие как мислите?
Маб положи облечената си в ръкавица длан върху ранената ми ръка и внезапен мраз прободе раната ми като леден скалпел, после се плъзна нагоре по ръката ми и по-нататък – право към сърцето. Дъхът ми спря и почувствах как сърцето ми замря за една-две секунди, преди да заработи отново в същия ритъм. Изпъшках и се олюлях, и не паднах на земята само защото се облегнах на вратата.
– По дяволите – промърморих, опитвайки се да звуча спокойно. – Имахме сделка.
– Обещах да не ви наказвам, ако ми откажете, магьоснико. Съгласих се да не ви наказвам лично или чрез някой друг. – Маб се усмихна. – Но това не беше наказание, направих го просто за удоволствие.
Изсумтях.
– Това не увеличава вероятността да се заема с поръчението ви.
– Ще се заемете, емисарю – изрече Маб уверено. – Очаквайте да срещнете опонента си тази вечер.
– Какъв опонент?
– След като сте емисар на Зимата в тази история, Лятото също е намерило някой, който да представлява неговите интереси.
– Имам планове за тази вечер – изръмжах аз. – И не съм поел случая.
Маб свали очилата си и ме погледна с котешките си очи.
– Магьоснико, чували ли сте притчата за лисицата и скорпиона?
Поклатих глава, отклонявайки поглед встрани.
– Веднъж лисицата и скорпионът се приближили към една река – заразказва Маб тихо и спокойно. – Водата била дълбока. Скорпионът помолил лисицата да го пренесе от другата страна. „Нали няма да ме ужилиш?“, попитала лисицата. „Ако го направя, това ще означава да умрем и двамата“, отговорил скорпионът. Лисицата се съгласила и скорпионът се покатерил на гърба й. Лисицата заплувала, но когато стигнала до средата на реката, скорпионът я ужилил смъртоносно. „Глупако, обрече на смърт и двамата – изпъшкала лисицата. – Защо?“ „Защото съм скорпион. Такава ми е природата.“