– Помогнете ми – рече умолително Фикс, опитвайки се да повдигне Мерил за раменете.
Пристъпих към него с омекнали крака, но някой притича покрай мен. Били, гол и оплискан с ярка фейска кръв, подхвана Мерил и я издърпа зад редицата върколаци.
– Лоша работа – каза той. – Имахме едно предимство – че конете им се страхуват от нас. Не знам как ще се справим срещу пеши воини. Почти всички от нас са ранени. Как е Хари?
– По дяволите – изхриптя с усилие Мерил. – Пуснете ме. Не е чак толкова зле. Погрижете се за магьосника. Ако му се случи нещо, никой от нас няма да си отиде вкъщи.
– Мерил – каза Фикс. – Мислех, че си ранена зле.
Нечистокръвното момиче седна с пребледняло лице и пропити с кръв дрехи.
– По-голямата част не е моя – рече тя, но аз знаех, че лъже. – Как е той?
Били ме беше сложил да седя на земята и почувствах как пръстите му опипват главата ми. Когато докосна раненото място, се намръщих. Седенето ми помогна и аз започнах да се освестявам.
– Черепът не е счупен – каза Били. – Може би има сътресение, не знам.
– Дайте ми няколко минути – казах аз. – Ще се справя.
Били постави успокояващо ръка на рамото ми.
– Добре. Но ще трябва да бягаме, Хари. Битката се пренася насам.
Били беше прав. Чувах приближаването на още коне някъде в мъглата и тропането на стотици гоблински ботуши.
– Не можем да избягаме – каза Мерил. – Аврора все още държи Лили.
– Ще говорим по-късно – каза Били. – Ето ги, идват!
Фигурата му се размаза и той отново застана на четири крака във вълчия си вид; ние се обърнахме и видяхме приближаващите се воини Ший.
Реката зад гърбовете им внезапно закипя и от водата изскочи нов отряд от кавалеристи в синьо и виолетово. Конниците също бяха Ший, но носеха странни доспехи, украсени със стилизирани снежинки. Не бяха много – само около дузина – но всичките яздеха коне и нападаха откъм гърба. Врязаха се в редиците на Летните воини, размахали мечовете си, водени от воин с чисто бяла ризница с чисто бяло, сияещо острие в ръка. Воините на Лятото побягнаха, но ги бяха хванали в капан и те го знаеха.
Водачът на зимната атака посече един воин и се обърна към друг, като бързо размаха ръката си в поредица от жестове. Ръката му беше обвита със студена сила и един от воините на Лятото просто замръзна на мястото си и от него се заразнася силно пропукване; по бронята му започнаха да се появяват ледени кристалчета, сякаш тялото му бе започнало да замръзва отвътре навън. За няколко секунди златистозелената му фигура беше обвита в леден блок, а бледият ездач просто смушка коня си и той удари леда с копито.
Блокът се пръсна на малки парчета, които изпопадаха на земята.
Бледият ездач свали шлема си и ме стрелна със сияйна момичешка усмивка. Това беше Мейв, Зимната дама; зелените й очи сияеха със свирепа жажда за кръв, плитките й бяха прилепнали към главата. Тя небрежно облиза кръвта от меча си, а междувременно още един от воините на Лятото падна на колене, с гръб към реката, вдигнал меча си в отчаян опит да спре връхлитащите го конници.
Водата отново закипя и две бледи, прекрасни ръце се подадоха навън и се вкопчиха в гърлото му. Зърнах златисти очи и усмивка, разкриваща зелени зъби, а писъкът на воина секна изведнъж и той се скри под водата. Воините на Лятото отстъпваха бързо и организирано. Останалите ездачи се впуснаха да ги преследват.
– Кръстницата ти ти изпраща поздрави – извика ми Мейв. – Щях да пристигна по-скоро, но тогава щеше да се стигне до честен двубой, а аз не ги обичам.
– Трябва да стигна до масата – извиках й аз.
– И аз така разбрах – отвърна Мейв. Тя подкара коня си към неподвижната фигура на Лойд Слейт и на красивото й младо лице грейна нова ослепителна усмивка. – Моите ездачи провеждат атака малко по-надолу по реката и изтласкват силите на Лятото насам. Можеш да тръгнеш нагоре по потока. – Тя се наведе от седлото и измърка: – Здравей, Лойд. Трябва да поговорим.
– Добре тогава – изпъшка Мерил. – Можеш ли да вървиш, магьоснико?
Вместо отговор се изправих на крака. Мерил също стана, но аз видях, че лицето й се изкриви от болка. Фикс вдигна окървавения си водопроводен ключ. Аз взех жезъла, но стрелящата пръчка не се виждаше никъде. Наблизо се въргаляше черната докторска чанта и аз си я прибрах, като набързо прегледах съдържанието й, преди да я затворя.
– Добре, народе, да тръгваме.
Затичахме се нагоре по реката. Не знаех колко далеч трябва да стигнем. Около нас царяха хаос и объркване. Прелетяха облак пиксита, а малко по-нататък се натъкнах на паяци с размерите на футболни топки; те бяха разпънали паяжините си, в които се гърчеха десетки пиксита. Група фейски хрътки, зелени, сиви и диви, тичаха по петите на дълго пантероподобно същество, което се носеше към водата. Профучаваха стрели и навсякъде лежаха мъртви и умиращи феи.