– Тръгвай! – изпъшка тя. – Хайде, бързо!
Затичах се.
Вятърът едва не ме заслепи; налагаше се да тичам превит надве, с надеждата, че никой от тръните няма да се забие в голата ми кожа. Почувствах едно рязко бодване в шлифера, но то не разкъса кожата. Елейн не ме подведе. След няколко секунди преминах през стената и се озовах от другата й страна, на върха на хълма, върху който се намираше Каменната маса.
Тя си стоеше на предишното място, но руните и магическите знаци по повърхността й сега сияеха със златиста светлина. До масата стоеше Аврора и пръстите й танцуваха върху Разнищника; нишките му се притискаха върху главата на статуята на коленичилото момиче, която все още се намираше върху масата. Придвижих се малко встрани, за да не попадна в периферното й зрение, и се затичах към нея.
Когато стигнах на няколко фута, Разнищникът внезапно избухна в поток от студена бяла светлина. Плътна вълна заля статуята и докато преминаваше през нея, студеният мрамор оживя, каменните й коси се превърнаха в смарагдовозелени кичури. Лили отвори очи и въздъхна, оглеждайки се замаяно.
Аврора я сграбчи за гърлото, притисна нечистокръвната към плота на Каменната маса и извади ножа от колана си.
Постъпих съвсем не джентълменски: стиснах жезъла с две ръце и с всички сили халосах Лятната дама по гърба.
Междувременно очевидно бе настъпило полунощ и звездите достигнаха най-високата си точка; сияещите руни на масата промениха цвета си от златист в леденосин.
Ударът ми накара Аврора да изпусне ножа и той падна върху масата. Лили изпищя и се изтръгна от ръцете на Лятната дама, претърколи се през масата и се озова от другата й страна.
Аврора се обърна към мен светкавично, както умеят само Ший, облегна се на масата и ме изрита в гърдите с двата си крака. Ритникът беше силен и ме отхвърли назад, и докато все още се търкалях по земята, тя призова едно огнено кълбо и го запрати срещу мен. Изправих се на колене и вдигнах жезъла си, събирайки достатъчно сила, за да парирам удара, и отразих пламъка към мъгливото небе.
Червената му светлина падна върху зеления жребец, който тъкмо прескачаше трънената ограда. Той не успя да завърши скока си и падна с писък върху отровните тръни. Ездачът му обаче не падна заедно с него. Талос, с окървавено лице, скочи от гърба на коня, превъртя се във въздуха и се приземи невредим от вътрешната страна на оградата.
Аврора се изсмя безумно и извика:
– Убий го, лорд-маршал!
Талос извади меча си и тръгна към мен. Мислех си, че първият му удар ще бъде насочен към корема ми, но той ме излъга и мечът му замахна към жезъла ми, който излетя настрани и падна в тръните. Докато Талос ме дебнеше, аз грабнах докторската чанта и отстъпих назад, оглеждайки се за някакво оръжие, за нещо, което може да ми спечели няколко секунди за действие.
В този миг басов рев от ниското разтърси хълма и дори Аврора застина за миг. Стената от тръни се разтресе, нещо масивно изрева отново и я разкъса. Тролът беше огромен и ужасен, и силен. Той размахваше брадвата си като пластмасово ножче за пикник и кожата му беше покрита със синини от удари, рани от отровните шипове и собствената му тъмнозелена кръв. От едната му страна се виждаше ужасна рана, от която се стичаше сукървица. Той вървеше напред въпреки раните, но си личеше, че умира.
И това беше Мерил. Тя бе направила своя избор.
Гледах я вцепенено, разпознавайки чертите й в изкривеното от гняв лице на трола. Тя замахна към Талос, лорд-маршалът на Лятото се завъртя и със замах отсече едната й ръка. Но Мерил успя да докопа крака му с другата и го придърпа към себе си, стоварвайки върху него огромното си тяло, размазвайки го върху земята със задавен, гъргорещ вик, изпълнен с ярост и триумф.
Обърнах се назад и видях, че Аврора е хванала Лили за зелената коса и я влачи обратно към масата. Хвърлих се напред и успях пръв да хвана закривения каменен нож.
– Глупак – изсъска Аврора. – Ще й разкъсам гърлото с голи ръце.
Хвърлих ножа настрани и отвърнах:
– Не, няма.
Аврора се изсмя, погледна ме с безумните си изкусителни очи и попита:
– И защо не?
Потупах с длан докторската чанта.
– Защото аз знам нещо, което ти не знаеш.
– Какво? – изсмя се тя. – Какво би могъл да знаеш, което да има значение?
Усмихнах се студено и казах:
– Телефонния номер на „Пица Експрес“. – Отворих чантата и изръмжах: – Спипай я, Тут!
От чантата се разнесе пронизителен тръбен звук и от вътрешността й излетя Тут-тут, оставяйки след себе си шлейф от алени искри. Малкият фей все още носеше импровизираната си броня, но беше сменил оръжията си с нещо, което бях накарал Били да купи от „Уол-Март“ – макетен нож със стърчащо от пластмасовата дръжка острие.