Аврора се изсмя грозно и каза:
– И какво може да направи това малко нещо?
Тут изсвири отново с тромпета си и изкрещя с пискливия си гласец:
– В името на лорд Пица, атака!
И от докторската чанта изригна облак от алени светлинки; цяло ято пиксита, въоръжени със стоманени остриета, облечени в оранжеви пластмасови дръжки, се стрелнаха към Аврора.
Погледът й срещна моя за миг и аз забелязах в очите й страх; тя се бе досетила какво я чака. Аврора вдигна ръка, събирайки златиста сила в нея, но едно от пикситата я достигна, макетното ножче проблесна и острието му преряза ръката й. Тя изпищя, кръвта й бликна и златистата светлина избледня.
– Не! – нададе вой Аврора. – Не! Не сега!
Пикситата я заобиколиха и последвалото не беше никак красиво. Сияйната й броня не й осигуряваше никаква защита срещу стоманените остриета и те я прорязваха като картон. Тут-тут и другарите му нанасяха едновременно удари от всички посоки, пръскайки кървави капки във въздуха.
Видях как очите й се разшириха и проблеснаха, въпреки че жужащата, стрелкаща се смърт продължаваше да реже бледата й кожа с остриетата си. Тя направи крачка към масата.
Ако умреше там, ако кръвта й изтечеше върху масата, тя щеше да е постигнала целта си. Щеше да прехвърли огромно количество сила в Зимния двор и щеше да унищожи баланса. Затичах се към масата, сграбчих Аврора, дръпнах я и я блъснах на земята.
Тя изпищя отчаяно и се опита да се бори – но не й беше останала никаква сила. Продължихме да се търкаляме надолу по хълма и когато спряхме, аз седях отгоре й и я притисках към земята.
Аврора ме погледна с избледняващите си, нефокусирани зелени очи.
– Почакай – каза тя със слаб и някак си съвсем млад глас. Вече не изглеждаше като луда вълшебница. Приличаше на уплашено малко момиче. – Почакай. Ти не разбираш. Просто исках да го спра. Да спра болката...
Отместих кичур окървавена коса от очите й и се почувствах ужасно изморен, когато казах:
– Само мъртвите никога не изпитват болка.
Светлината изчезна от очите й, дишането й се забави. Тя прошепна едва чуто:
– Не разбирам.
– Нито пък аз – отвърнах тихо.
От окото й се отрони сълза, която се смеси с кръвта.
И тя умря.
Глава 34
Успях. Спасих момичето, спрях крадеца, доказах невинността на Маб и спечелих подкрепата й за Белия съвет, като така спасих и собствения си задник.
Ура.
Лежах там до празното тяло на Аврора, твърде изморен, за да мога да помръдна. Кралиците ме откриха там някъде четвърт час по-късно. Едва усещах присъствието им – златната и синкавата светлина, които се срещнаха над мен. Златното сияние се спря за миг над тялото, след което се отдалечи, отнасяйки със себе си мъртвата плът. Аз продължавах да лежа студен и уморен на земята.
Край мен остана само студената синя светлина. Миг по-късно почувствах как пръстите на Маб докосват главата ми и тя промърмори:
– Магьоснико. Доволна съм от теб.
– Върви си, Маб – отвърнах с уморен глас.
Тя се засмя и каза:
– Не, смъртни. Ти трябва да си тръгнеш от тук. Ти и твоите спътници.
– А Тут-тут? – попитах аз.
– Необичайно е смъртен да може да призове фея, дори от най-нисшите, да му служи, но се е случвало и преди. Не се притеснявай за малките си воини. Те бяха твоето оръжие и единственият, който е отговорен за действията им, си ти. Вземи стоманата им със себе си и това ще е достатъчно.
Погледнах я и казах:
– Ще спазиш ли своята част от сделката?
– Разбира се. Магьосниците могат безопасно да преминат.
– Не тази сделка. Нашата.
Прекрасната опасна уста на Маб се разтегна в усмивка.
– Първо нека ти направя едно предложение.
Тя махна с ръка и тръните се разделиха. Пред тях стоеше Мейв, облечена в белите си доспехи, а до нея бе застанала Зимната майка; и двете бяха увити с черни пелерини. Пред тях на земята беше коленичил Лойд Слейт, ранен, очевидно изпитващ болка, с ръце, приковани към стягащата гърлото му каишка от нещо, което приличаше на мъглив лед.
– Сред нас има предател – измърка Маб. – И той ще бъде наказан подобаващо. След това ще обявим избор за нов рицар. – Тя ме погледна и продължи: – Познавам един човек, който заслужава по-голямо доверие от предшественика си. Приеми тази сила и всички дългове между нас ще бъдат заличени.
– Не просто не – промърморих аз, – а не, по дяволите.