Влязох вътре. Дузина насинени, ранени и доволни върколаци ме гледаха от масата, отрупана с питиета, кутии от „Пица Експрес“, зарове, моливи, тефтери и мънички, високи един инч фигурки върху голям лист милиметрова хартия.
– Били – рекох аз – и всички останали, просто исках да ви кажа, че бяхте страхотни там, горе. Много по-добри, отколкото съм очаквал или съм се надявал. Трябваше да ви се доверя повече. Благодаря!
Били кимна.
– Заслужаваше си. Нали?
В стаята се разнесе утвърдително мърморене.
– Добре, тогава – кимнах аз. – Някой да ми донесе пица, кола и зарчета, но трябва да ви кажа, че ще имам нужда от мускули.
Били ме погледна и примигна.
– Какво?
– Мускули – повторих аз. – Искам големи, изпъкнали мускули и не искам да се налага да мисля много.
Лицето му грейна в усмивка.
– Джорджия, имаме ли останал някой варварин?
– Разбира се – отвърна Джорджия и отиде до бюрото.
Седнах край масата, подадоха ми пица и кола и се заслушах във възобновените разговори, мислейки си, че така е много по-приятно, отколкото да прекарам поредната вечер, затворен в лабораторията.
– Знаеш ли кое ме разочарова най-силно? – попита ме след известно време Били.
– Не, кое?
– Всички тези феи и дуели, и луди кралици, и така нататък, а никой не цитира добрия стар Били Шекспир. Нито веднъж.
Втренчих се в него и избухнах в смях. Всичките ми синини, натъртвания и рани ме боляха, но това беше честна, нормална болка – нещо, което се изцелява. Взех си зарчетата, малко листове хартия и моливи и се настаних при приятелите ми, за да се преструвам на Торг Варварина, да ям, да пия и да се веселя.
Боже господи, как този уж разумен род човешки цял е глупости и грешки!13
13 Цитат от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, превод Валери Петров. – Б. пр.
* * *