Когато се добрах до къщи, времето вече беше доста напреднало и аз се заех да ровя сред безпорядъка, за да намеря необходимите ми за събранието неща. Не успях да намеря всичко и не ми остана време да си взема душ. Хладилникът беше празен и единственото нещо за ядене, което открих, беше наполовина изяден шоколад. Пъхнах го в джоба си и потеглих към събранието на магьосниците от Белия съвет.
Където със сигурност щях да предизвикам фурор със своите външност, хигиена и елегантност.
Свърнах на паркинга срещу комплекса „Макормик Плейс“, един от най-големите конферентни центрове в света. Белият съвет беше наел за събранието една от по-малките сгради на комплекса. Слънцето, вече голямо и червено, висеше ниско над хоризонта.
Паркирах костенурката в относително прохладното най-ниско равнище на паркинга, излязох от колата и минах пред нея, за да отворя багажника. Тъкмо намъквах мантията си, когато дочух да се приближава някаква кола с боботещ и тракащ двигател. На свободното съседно място се вмъкна черен форд пикап, модел 1937 година, със закръглени калници и дървени парапети на каросерията. Върху старата кола нямаше нито едно петънце ръжда и тя лъщеше, наскоро боядисана. На дървения стелаж до задната стена на кабината имаше очукана пушка, а на долния рафт лежеше изтъркан стар магьоснически жезъл. Спирачките изскърцаха и миг по-късно колата спря.
Шофьорът, нисък и набит мъж с бяла тениска и син дънков гащеризон, отвори вратата и скочи на земята с отсечените движения на енергичен човек. Имаше плешиво кубе, оградено с бели кичурчета косми, а устните и бузите му бяха покрити с четинеста брада. Той хлопна нехайно вратата на форда, ухили ми се и избоботи:
– Хос3! Радвам се да те видя отново.
3 Ебенизър нарича Хари Хос, на името на Хос Картрайт от сериала „Бонанза“ (сапунена опера, която някога си е оспорвала с „Далас“ първенството в жанра) – заради едрото му телосложение и добродушния характер. – Б. пр.
– Ебенизър – отговорих аз, макар и не толкова гръмогласно. Усетих как му се усмихвам и пристъпих към него, за да се здрависаме. Стиснах дланта му много силно, просто за самозащита. Той спокойно може да строши консерва от спанак с лапата си. – По-добре скрийте пушката. Чикагската полиция е недоверчива към хората с оръжие.
Ебенизър изсумтя.
– Твърде стар съм, за да ме притесняват такива глупости.
– Какво правите толкова далеч от Мисури, сър? Не съм очаквал да ви видя на събрание на Съвета.
Той избухна в смях, който прозвуча като ръмжене.
– Последния път, когато пропуснах едно от събранията, ми натресоха безполезен чирак тийнейджър. И вече не смея да не идвам. Кой знае какво ще измислят следващия път.
Аз също се разсмях.
– Нима бях чак толкова зле?
– Ти запали хамбара ми, Хос – изсумтя той. – И никога повече не видях онзи котарак. Той просто офейка и не се върна след онова, което ти направи с прането.
Усмихнах се. Много отдавна, когато бях глупав шестнайсетгодишен сирак, бях убил предишния си учител в нещо, което може да се нарече магически дуел. Бях извадил късмет – вместо стария Джъстин, спокойно изпепеленият можех да се окажа аз. Съветът спазва Седемте закона на магията, първият от които е „Не убивай“. Всеки нарушител бива екзекутиран без никакви обяснения.
Но някои от останалите магьосници смятаха, че заслужавам снизходителност, а имаше и прецеденти за използване на смъртоносна магия при самозащита срещу черни изкуства. Така че ме осъдиха на ужасна пробация, при която всяко следващо нарушение на закона щеше да доведе до незабавно сумарно наказание. На всичкото отгоре бях само на шестнайсет, непълнолетен според законите, което означаваше, че трябва да живея някъде – за предпочитане, където Съветът да може да ме наглежда и където да мога да се науча да контролирам по-добре способностите си.
Ебенизър Маккой живееше в Хог Холоу, щата Мисури, от толкова отдавна, че никой не можеше да си спомни точно колко – поне от двеста години. След процеса Съветът ме изпрати в неговата ферма, възлагайки му задачата да поеме по-нататъшното ми образование. Според Ебенизър обучението се състоеше в тежка работа по фермата през деня, учене вечерта и здрав сън нощем.
Не научих много за магията от него, но получих някои много по-важни знания. Научих повече за търпението. За създаване на стойностни неща и извън пределите на лабораторията ми. И намерих покой, доколкото това изобщо е възможно за един тийнейджър. Фермата му беше хубаво място за мен и той се отнасяше към мен с уважение и ми даваше свободата, от която се нуждаех. Винаги щях да съм му благодарен за това.