– Хари, това не е игра. Пазителите и Мерлин са настроени решително против теб. Те ще предприемат нещо. Без подкрепата на старейшините ще си имаш ядове, Хос.
Поклатих глава, спомняйки си за ледения поглед на Маб.
– Не може да стане кой знае колко по-лошо, отколкото е сега.
– Друг път не може. Способни са да направят от теб жертвено агне.
– Може и да са, а може и да не са. Във всеки случай нямам намерение да се умилквам на старейшините, на Съвета или на който и да било друг.
– Хари, не ти казвам да паднеш на колене и да се молиш, но можеш просто…
Завъртях очи.
– Какво? Да им предложа някоя и друга услуга? Да продам гласа си на някоя от фракциите? Майната му на всичко това. Извинявайте за грубия език. Имам си достатъчно проблеми и без... – Млъкнах и присвих очи. – Вие сте последният, от когото съм очаквал да ме забърка в политическите интриги на Съвета.
Ебенизър ме изгледа навъсено.
– А?
– Аха. Всъщност последния път, когато проверих, смятахте, че ако зависи от вас, цялата смрадлива шайка безделници най-добре да се превърнат взаимно в миди.
– Не съм казвал такова нещо.
– Казахте го, и още как.
Лицето на Ебенизър почервеня.
– Момче, за тези думи би трябвало да…
– Спестете си го – казах аз. – Направо елате да ме зашлевите или каквото там смятате да правите, но заплахите изобщо не ми влияят.
Ебенизър изсумтя и удари още веднъж с жезъла си по бетона, преди да се извърне и да се отдалечи с няколко крачки. Постоя там известно време, мърморейки си нещо. Звукът скоро премина в сподавен смях.
Вторачих се навъсено в гърба му.
– Какво? – попитах. – Защо ми се смеете?
Ебенизър се обърна към свободното място на паркинга през един ред от мен и каза:
– Ето. Доволен ли си?
Не почувствах ни най-малък полъх на енергия, дори и нищожно магическо раздвижване около себе си. Какъвто и воал да използваха, той превъзхождаше всичко, което бях успявал да постигна. Разбира се, аз далеч не съм неврохирург, когато става въпрос за магия. Имам си своите номера, но общо взето, правя заклинанията си с помощта на много натрупана енергия, като не обръщам голямо внимание на това, дали половината от нея няма да бъде похабена напразно. От магическа гледна точка действам като як дървосекач, и то адски шумен.
Този воал беше хубав, почти съвършен, напълно безшумен. Много по-добър от всички, които бих успял да създам през следващите двайсетина години. Наблюдавах смаяно как воалът падна и пред мен се появиха двама души, за чието присъствие до момента не бях подозирал.
Първият беше жена, висока повече от шест фута. Косите й бяха обхванати с мрежичка на тила. Тя вече беше облякла официалната си мантия от черна коприна – почти същият цвят като кожата й – а аленият й тюрбан отразяваше отблясъците на скъпоценните камъни на врата й. Тя повдигна едната си черна вежда, докато оглеждаше с напълно незаинтересувано изражение първо Ебенизър, а после и мен. Когато заговори, гласът й се оказа нисък и плътен.
– Смрадлива шайка безделници?
– Мати – заговори Ебенизър, все още подхилквайки се. – Нали знаеш как се впрягам, когато говоря за политиката на Съвета.
– Не съм ти никаква „Мати“, Ебенизър Маккой – изръмжа тя и погледна покрай стария ми учител в посока към мен. – Магьосник Дрезден, не мога да кажа, че ми е забавна липсата ви на уважение към Белия съвет.
Вирнах брадичка и я погледнах, като избягвах очите й. Този номер не е лесен за научаване, но ако човек е мотивиран, не е невъзможен.
– Какво съвпадение. И на мен не ми е забавно, че ме шпионирате.
Очите на тъмнокожата дама припламнаха, но Ебенизър се намеси, преди да се разпалим още повече.
– Хари Дрезден – каза той сухо, – запознай се с Марта Либърти.
Тя ме изгледа накриво и изрече рязко:
– Той е арогантен, Ебенизър. Опасен.
Аз изсумтях.
– Като всеки друг магьосник.
Марта продължи, сякаш изобщо не съм се обаждал.
– Язвителен. Гневен. Вманиачен.
Ебенизър се намръщи.
– Изглежда, той има основателни причини да е такъв. Ти и останалите старейшини сте се постарали за това.
Марта поклати глава.
– Ти знаеш какъв трябваше да стане. Той представлява твърде голям риск.
Щракнах два пъти с пръсти и тикнах палец в гърдите си.
– Ей, госпожо. „Той“ също е тук.
Тя ме стрелна с поглед.
– Виж го само, Ебенизър. Той е развалина. Виж разрушенията, които е предизвикал.
Ебенизър направи две бързи гневни крачки към Марта.
– Като предизвика Червения двор, когато те се канеха да убият онази млада жена? Не, Мати. Хос не е виновен за онова, което се случи после. Те са виновни. Четох доклада му. Той се е изправил срещу тях, когато е трябвало да бъдат спрени.