Марта скръсти ръцете си, които изглеждаха силни и кафяви на фона на мантията й.
– Мерлин казва…
– Знам какво казва – промърмори Ебенизър. – Дори не ми трябва да го слушам. Както обикновено, той е наполовина прав, наполовина греши и е напълно безсърдечен.
Марта го гледа навъсено един продължителен момент, после се обърна към мен и попита:
– Помните ли ме, господин Дрезден?
Поклатих глава.
– През цялото време на процеса бях със завързани очи и пропуснах събранието, което пазителят Морган свика преди две години. През това време вадеха куршума от бедрото ми.
– Знам. До днес не бях виждала лицето ви. – Тя тръгна към мен, като при всяка крачка почукваше по бетона с тъмния си жезъл, направен от някакво тъмночервено дърво. Наложих си да я погледна, но тя избягна очите ми. Известно време изучаваше лицето ми, после каза много тихо: – Имате очите на майка ви.
Старата болка се размърда в мен. Едва успях да прошепна в отговор:
– Аз никога не съм я познавал.
– Не. Не сте. – Тя повдигна широката си тежка длан и я прекара във въздуха от едната страна на главата ми, после от другата, сякаш приглаждаше косата ми, без да я докосва. После отново ме обходи с поглед от главата до петите, като го задържа върху бинтованата ми ръка. – Вие сте наранен. Изпитвате голяма болка.
– Не е толкова страшно. Ще зарасне след няколко дни.
– Не говоря за ръката ви, момче. – Тя затвори очи и наклони глава. Когато заговори отново, гласът й беше станал тежък, бавен, сякаш устните с неохота пропускаха думите през себе си. – Много добре, Ебенизър. Ще те подкрепя.
Тя пристъпи назад към втората фигура, която се беше появила заедно с нея. Почти бях забравил за него и когато го погледнах, започнах да разбирам защо. Той сякаш беше обкръжен от тишина, която почти можех да усетя – нещо лесно за забелязване, но трудно за обяснение. Неговите черти, поведението му, всичко, което го отличаваше, беше погълнато от тази тишина, търпелива и спокойна като камък под слънчева или лунна светлина.
Беше среден на ръст – някъде малко под шест фута. Тъмната му коса беше вързана в дълга плитка, въпреки възраст-та, която беше набръчкала лицето му като изпечена под палещите лъчи на слънцето кожа. Очите под сребристите му вежди бяха тъмни, непроницаеми, напрегнати. Косата му беше украсена с няколко орлови пера, на врата му висеше огърлица с нанизани парчета от кости, а на едната му китка имаше украсена с мъниста гривна, която се подаваше изпод черната му мантия. Другата му ръка държеше обикновен, неукрасен с резба жезъл.
– Хос – каза Ебенизър, – позволи ми да ти представя Слушащия вятъра. Но това име винаги е било твърде дълго за произнасяне от мен, макар и да съм коренен илинойски лечител. Така че го наричам просто Индианеца Джо.
– Здравейте, как... – започнах аз.
Може би във въпроса „как сте?“ се криеше известна ирония, но нещо се отърка в крака ми и аз не успях да се доизкажа. Ахнах и отскочих от топката козина в краката ми, без да си направя труда да видя какво представлява. Просто такъв беше денят.
Спънах се в собствения си жезъл и паднах. Успях да се обърна по гръб и да се извъртя с крака към ръмжащата твар, която може би идваше към мен, и вдигнах единия си крак, готов да я изритам.
Нямаше нужда да си правя труда. Енотът, още съвсем мъничък, стоеше изправен на задните си крачета и възмутено врещеше, а сивата му козина беше настръхнала, както би подхождало на животно с няколкократно по-големи размери. Той ме изгледа с нещо, което можех да се закълна, че е досада, очичките му проблеснаха сред маската от тъмна козина, после той изтича към краката на Индианеца Джо и ловко се изкатери по жезъла му, а после и по ръката му. Настани се върху рамото на възрастния човек, като продължаваше да врещи и писука.
– Уф – въздъхнах аз. – Как сте?
Енотчето изписука отново, Индианеца Джо наклони глава, вслушвайки се, и кимна.
– Добре. Но Малкия брат е недоволен от теб. Мисли, че всеки, който има толкова много храна, би трябвало да я сподели с останалите.
Намръщих се, но веднага си спомних за недоядения шоколад в джоба ми.
– А, да. – Извадих шоколада, разделих го на две и прик-лекнах, предлагайки половината на енота. – Мир?
Малкия брат изписука радостно, стрелна се надолу по ръката и по жезъла на Индианеца Джо и достигна до дланта ми. Грабна шоколада, отдалечи се на няколко фута и се зае да го яде.
Когато вдигнах поглед, Индианеца Джо стоеше над мен, протегнал ръка.