– Как си с латинския, Хос? – попита изненадващо Ебенизър. – Имаш ли нужда да ти превеждам?
Изкашлях се.
– Не. Мисля, че ще се оправя.
– Добре. Когато влезем, се опитай да се владееш. Поради някаква причина имаш репутацията на луда глава.
Погледнах го навъсено.
– Не съм такъв.
– А също се говори, че си инат и заядливец.
– Не съм.
За момент върху лицето на Ебенизър се появи уморена усмивка, но точно тогава стигнахме до сградата, в която се беше събрал Съветът. Аз се спрях, а Ебенизър се обърна и погледна към мен.
– Не искам да влизам заедно с вас – обясних аз. – Ако нещата тръгнат зле, може би ще е по-добре да стоите далеч от мен.
Ебенизър се намръщи и за миг ми се стори, че смята да спори с мен. Но той само кимна и влезе в сградата. Изчаках две-три минути, изкачих се по стълбите и влязох.
Сградата изглеждаше като старовремски театър – високи сводести тавани, подове от полиран камък с продълговати килими и няколко двукрили врати, които водеха към самия театър. Вероятно климатиците доскоро бяха работили на пълна мощност, но сега нито чувах жуженето на вентилатори, нито усещах полъха на свеж въздух и в сградата беше станало по-топло, отколкото би трябвало. Не светеше и нито една от лампите. В сграда, пълна с магьосници, не може да се очакват дори такива прости неща като осветление и климатици.
Всички врати, водещи към театъра, бяха затворени, освен една от тях, до която стояха двама мъже с черните мантии на съвета, алените тюрбани и сивите наметала на пазители.
Не разпознах единия от тях, но другият беше Морган. Той беше висок горе-долу колкото мен, но може би с около стотина фута по-тежък – само мускулна маса. Беше с къса сивкаво-кафява брада, а косата му беше завързана на дълга конска опашка. Лицето му беше кисело, по същия начин звучеше и гласът му.
– Най-накрая – измърмори той, когато ме видя. – Откога го чакам това, Дрезден. Най-накрая ще се изправиш пред правосъдието.
– Някой май е изпил голяма чаша с фанатизъм тази сутрин – казах аз. – Знам, че това няма да ти хареса, Морган, но всичките обвинения срещу мен бяха свалени. Благодарение на теб всъщност.
Физиономията му стана още по-кисела.
– Аз само докладвах за действията ти пред Съвета. Не мислех, че ще бъдат толкова... – той изплю думата така, сякаш е проклятие – ...снизходителни.
Спрях се пред двамата пазители и им протегнах жезъла си. Колегата на Морган свали кристалния медальон от врата си и го прекара първо през жезъла, а после и над главата ми, покрай слепоочията и надолу по тялото. Кристалът пулсираше с мека светлина при преминаването край всяка от чакрите. Пазителят кимна на Морган и аз пристъпих напред, за да вляза в театъра.
Морган протегна плоската си длан и ми прегради пътя.
– Не – каза той. – Още не. – После се обърна към колегата си. – Доведи кучетата.
Вторият пазител се намръщи, но не каза нищо. Той се обърна и влезе в театъра, а след малко се върна, водейки със себе си две от хрътките на пазителите.
Неволно преглътнах и отстъпих назад.
– О, стига, Морган. Не съм под въздействието на зак-линание и не мъкна със себе си бомба. Не съм склонен към самоубийство.
– Значи, няма да имаш нищо против една кратка проверка – рече Морган, усмихвайки се мрачно, и пристъпи напред.
Хрътките го последваха. Те всъщност не са кучета. Аз обичам кучетата. А тези са статуи, изсечени от някакъв сиво-зелен камък, и раменете им стигат до кръста ми. Те имат бездънна паст и твърде големи очи, като на китайските храмови кучета, освен това са с къдрави бради и гриви. Макар че нямат плът, се придвижват с тежка, плавна грациозност и каменните „мускули“ играят под повърхността на кожата им така, сякаш са наистина живи същества. Морган докосна двете по главите и им прошепна нещо, твърде неясно, за да го чуя. Обаче хрътките го чуха, насочиха вниманието си към мен и започнаха да ме обикалят в кръг, навели глави към пода, който потрепваше под тежестта им.
Знаех, че са омагьосани да откриват всякакви заплахи към участниците в събранието на Съвета. Но те не бяха мислещи същества – само устройства, програмирани с малък брой реакции на определени стимули. Макар че хрътките по-рано неведнъж са спасявали човешки живот, е имало и нещастни случаи – а аз не бях сигурен дали свадата ми с Маб не е оставила някакви следи, способни да подразнят хрътките.
Кучетата застинаха и едното от тях нададе ръмжене, наподобяващо хрущенето на чакъл под подкова. Нап-регнах се и погледнах надолу към кучето, застанало от дясната ми страна. То показа лъскавите си тъмни зъби и пустите му очи се фокусираха върху лявата ми ръка – тази, която Маб беше наранила, докато ми правеше демонстрацията си.