Преглътнах и се постарах да не помръдвам и да си мисля за нещо безобидно.
– Нещо в теб не им харесва, Дрезден – каза Морган. Стори ми се, че долових радостни нотки в гласа му. – Може би не трябва да те допускам, просто за всеки случай.
Вторият пазител пристъпи напред, положил длан върху късия жезъл, висящ на колана му.
– По всяка вероятност е заради раната му. Магьосническата кръв може да оказва силно въздействие. И да предава настроение. Кучето реагира на гнева или страха, предавани чрез кръвта.
– Може би – рече Морган сопнато. – Или той се опитва да вкара скришом нещо вътре. Свали си бинта, Дрезден.
– Не искам отново да започна да кървя – възразих аз.
– Чудесно. В такъв случай ти забранявам да влезеш, в съответствие с…
– По дяволите, Морган – процедих аз.
Едва не метнах жезъла си по него. Той го улови и го задържа, докато смъквах намотания несръчно върху ръката ми бинт. Адски ме болеше, но успях да го смъкна и показах отеклата и окървавена рана.
Хрътката изръмжа още веднъж и изглежда, изгуби всякакъв интерес към мен, отстъпи назад, седна до другаря си и изведнъж отново застина.
Вторачих се в Морган.
– Доволен ли си? – попитах.
За миг ми се стори, че той ще срещне погледа ми. Вместо това сложи жезъла в ръката ми и се извърна.
– Ти си позор, Дрезден. Виж се само. Заради теб загинаха свестни мъже и жени. Днес ще се наложи да отговаряш за това.
Оправих криво-ляво превръзката си и стиснах зъби, за да не кажа на Морган да ходи да се хвърли от някъде. После минах покрай пазителите и пристъпих в театъра.
Морган ме наблюдаваше как влизам, и после каза на колегата си:
– Затвори кръга.
Той ме последва в залата, като затвори вратата след себе си, и в същия миг аз почувствах внезапно, безшумно напрежение – пазителите затваряха кръга около сградата, отрязвайки всякакъв свръхестествен достъп до нея.
Никога досега не бях присъствал на събрания на Съвета – поне не и на такива. Големината и многообразието на тълпата бяха зашеметяващи и аз се спрях за известно време, за да възприема гледката.
По-рано помещението е било кабаре със средни размери, осветявано единствено с по няколко свещи на всяка маса. Залата не беше претъпкана като за вечерно представление, но като за събрание на магьосници бе доста пълна. Масите на партера на театъра бяха заети от магьосници с черни мантии и най-различни тюрбани – сини, златисти и алени. Чираците с тъмнокафяви наметала стояха покрай стените или седяха на пода, в краката на менторите си.
Това, което поразяваше най-много, беше човешкото разнообразие в залата. Хора с дръпнати азиатски очи, тъмнокожи африканци, бледи европейци, мъже и жени, млади и стари, подстригани и дългокоси, с бради, достатъчно дълги, че да се запашат в пояса, или толкова рехави, че се раздвижват от въздушното течение. Театърът се огласяше от десетки езици, от които можех да разпозная само нищожна част. Магьосниците се смееха и се мръщеха, усмихваха се и гледаха безизразно, пиеха от манерки, от пластмасови бутилки или от чаши или просто седяха със затворени очи и медитираха. Миризмите на благоухания, парфюми и химикали се бяха слели в единен аромат, който непрекъснато се променяше, а аурите на толкова много хора, практикуващи магическото изкуство, изглеждаха, сякаш водят свой социален живот, като се докосваха помежду си и обменяха енергия, достатъчно осезаемо, за да ги почувства човек, без да полага усилия за това. Сякаш вървях през реещи се паяжини, които постоянно докосваха бузите и миглите ми – не опасни, но дразнещи, и всяка една от тях уникална, напълно различна от останалите.
Единственото общо нещо между тези магьосници беше, че никой от тях не изглеждаше толкова мърляво като мен.
Оградена с въже секция в далечния край на залата беше предназначена за пратеници на различни организации от съюзници или изследователи на свръхестественото, за повечето от които бях чувал само бегло. Тук-там, на места, от които имаше добра видимост към тълпата, стояха пазители; сивите им наметала се открояваха сред черните и тъмнокафявите мантии, но се съмнявах, че са толкова отблъскващи като моя собствен протрит синьо-бял халат. Всички, покрай които минавах – предимно стари белокоси магьосници – ме поглеждаха раздразнено. Един-двама чираци, горе-долу на моята възраст, покриха устата си с длани, докато минавах покрай тях, за да не видя усмивките им. Огледах се в търсене на свободен стол, но не видях нито един, докато не зърнах Ебенизър да ми маха с ръка от маса на първия ред, близо до сцената. Той кимна към стола до себе си. Това беше единственото свободно място, така че реших да седна там.