Мерлин вдигна вежди и замислено се почеса по брадата.
– А каква е тази молба?
– Не му е казала това – промърмори Древната Мей. – Казала е само, че вече е уведомила за желанието си един от членовете на Белия съвет.
Старейшините се оттеглиха на едната страна и заговориха тихо.
Не им обръщах никакво внимание. Думите на посланика, преведени от Древната Мей, толкова ме шокираха, че аз едва успявах да дишам, камо ли да говоря. Когато най-накрая отново можех да се движа, се върнах обратно на масата си, наведох се и чукнах глава в дървената повърхност. Няколко пъти.
– По дяволите! – шепнех при всеки удар. – По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Нечия ръка докосна рамото ми, погледнах нагоре и видях хвърлящата сянка качулка на Пазителя на портала, който се беше отделил от останалите старейшини. Ръката му беше в черна кожена ръкавица. Не можех да видя нито частица от кожата му.
– Ти знаеш какво означава дъждът от жаби – каза той много тихо.
Английският му имаше съвсем лек акцент, отчасти британски, отчасти някакъв друг. Индия? Близкият изток?
Кимнах.
– Неприятности.
– Неприятности. – Въпреки че не можех да видя лицето му, заподозрях, че думата е съпроводена със съвсем лека усмивка. Той кимна към останалите старейшини и прошепна: – Нямаме много време. Ще ми отговориш ли честно на един въпрос, Дрезден?
Погледнах Синята брада, за да проверя дали слуша. Той се беше навел към кръглолика възрастна магьосница от съседната маса и явно вниманието му беше погълнато от нея. Кимнах на Пазителя на портала.
Той махна с ръка. Нямаше нито думи, нито пауза за подготовка, нищо. Докато правеше движението си, глъчката от гласове внезапно се отдели от нас и стана неразбираема.
– Както разбирам, ти също умееш да слушаш. Не бих искал никой друг да ни чуе.
Гласът му достигаше до мен изкривен, някои думи изглеждаха неестествено високи, други – неестествено нис-ки, странно приглушени.
Предпазливо кимнах.
– И какъв е въпросът?
Той вдигна ръка и черната ръкавица леко отмести тюрбана така, че видях отблясък от тъмно око и неравно остригана сива брада на фона на загоряла кожа. Не можех да видя второто око. Лицето му изглеждаше някак изкривено в сенките и ми се стори, че е обезобразено, може би изгорено. На мястото на липсващото му око видях нещо сребристо, огледално.
Той се наведе и прошепна близо до ухото ми:
– Маб вече избра ли емисаря си?
Постарах се да не покажа изненадата си, но не съм много добър в прикриването на чувствата си. Видях блясъка на разбиране в засенченото око на Пазителя на портала.
По дяволите. Сега разбирах защо Маб беше толкова уверена. Тя от самото начало е знаела, че ще ме подмами да приема задачата й. При това го беше направила, без да нарушава сделката ни. Маб искаше да поема случая й и изглежда, смяташе за напълно нормално да се забърка във война между свръхестествени сили, за да получи това, което иска.
Тя просто си беше играла с мен в офиса ми, а аз й се бях вързал. Искаше ми се да можех да се изритам. Бях се проявил като абсолютния селски идиот.
Така или иначе, не виждах смисъл да лъжа човека, от чийто вот зависеше съдбата ми.
– Да.
Той поклати глава.
– Несигурно равновесие. Съветът не може да си позволи нито да те остави, нито да те изключи.
– Не разбрах.
– Ще разбереш. – Той върна тюрбана си обратно на лицето си. – Не мога да предотвратя съдбата ти, магьоснико. Мога само да ти дам шанс да я избегнеш сам.
– Какво имате предвид?
– Нима не виждаш какво става?
Намръщих се.
– Опасен дисбаланс. Белият съвет е в града. Маб се бърка в делата ни.
– Или може би ние – в нейните. Защо тя си е назначила смъртен за емисар, млади магьоснико?
– Понеже на някой горе му е забавно да гледа страданията ми?
– Равновесието – подсказа ми Пазителят на портала. – Цялата работа е в равновесието. Възстанови го, млади магьоснико. Докажи категорично стойността си.
– Значи, смятате, че трябва да работя за Маб?
гласът ми звучеше приглушено и металически, сякаш бе захлупен с тенекиена кутия за кафе.
– Коя дата сме днес? – попита Пазителят на портала.
– Осемнайсети юни – отговорих аз.
– А! Разбира се.
Шумът отново стана нормален, Пазителят на портала се извърна и отиде при останалите старейшини. Всички се върнаха по своите подиуми. Podii. Podia. Както и да е. Проклетият задочен курс по латински.
– Тишина! – извика Мерлин отново и в залата постепенно се възцари ред.
– Пазителю на портала – попита Мерлин, – как гласуваш?
Пазителят на портала безмълвно вдигна едната си ръка.