Секунда по-късно завесата на снабдения с решетка прозорец до входа леко се повдигна и после се върна на мястото си. Отключи се ключалка, после друга, накрая издрънча верижката на вратата. През това време успях да забележа, че вратата на Мърфи е стоманена, като моята. Макар че се съмнявам при нея да има такъв наплив от демони и обикновени убийци, както при мен.
Мърфи открехна леко вратата и се вторачи в мен. Изобщо не приличаше на шеф на ловците на чудовища в чикагската полиция. Светлосините й очи бяха уморени, а под тях имаше тъмни кръгове. На бос крак беше висока пет фута. Златистата й коса беше по-дълга по средата, отколкото отстрани, и къдриците падаха върху очите й. Носеше светлооранжев хавлиен халат, който стигаше почти до петите й.
В дясната си ръка държеше автоматичния си пистолет, а от лявата висеше малък кръст на верижка. Гледаше ме.
– Здрасти, Мърф – казах. Не изпусках от поглед пистолета и кръстчето и се опитвах да звуча спокойно. – Извинявай, че минавам толкова късно. Нуждая се от помощта ти.
Мърфи ме наблюдава безмълвно повече от минута. После каза:
– Почакай тук.
Тя затвори вратата, върна се след малко и я отвори цялата. Без да отпуска пистолета, отстъпи назад и ме погледна.
– Ъъъ... – обадих се аз. – Мърф, наред ли е всичко с теб?
Тя кимна.
– Добре – казах. – Мога ли да вляза?
– Сега ще разберем – отвърна Мърфи.
Тогава осъзнах какво става. Мърфи нямаше да ме покани. В мрака бродят какви ли не чудовища и те не могат да прекрачат прага на дома, ако не бъдат поканени. Едно такова едва не я беше убило преди година и се беше доб-рало до нея, маскирано с моето лице. Нищо чудно, че не изпадна в бурна радост при вида ми.
– Мърф – казах. – Успокой се. Това съм аз. Гръм и мълния, не знам такава твар, която да е способна да имитира този ми вид. Дори демоните от най-забутаните кътчета на ада имат някакъв вкус.
Прекрачих през прага. Нещо се съпротивляваше срещу мен – някаква невидима, почти недоловима енергия. Тя леко ме забави и трябваше да положа усилие, за да я преодолея. Така и трябва да е на прага. Подобно поле обкръжава всеки дом и прегражда пътя на нежеланите магически сили. Разбира се, има силни прагове, има и по-слаби. В моя апартамент например не е много силен – но това е ергенска бърлога, а енергията, отговорна за тези неща, изглежда, не е много организирана на местата, които се дават под наем или където живеят самотници. Къщата на Мърфи беше обградена от силно поле. Този дом живееше свой собствен живот; имаше история. Това беше истински дом, а не просто място за живеене.
Пристъпих през прага неканен, като оставих на входа голяма част от силите си. Щеше да ми се наложи доста да се понапъна, за да направя вътре дори и най-слабото заклинание. Пристъпих напред и разперих ръце.
– Е, издържах ли проверката?
Мърфи не каза нищо. Тя прекоси стаята и прибра пистолета обратно в кобура му върху едно бюро при отсрещната стена.
Домът на Мърфи беше... бих се осмелил да кажа спретнат. В стаята преобладаваха меки зелени и жълти тонове. И имаше волани. Завесите имаха волани, диванът също, и онези малки изплетени неща (не им ли викат мильо?) по облегалките на креслата, масичката за кафе и изобщо по почти всяка повърхност, на която можеше да се сложи или окачи някаква тъкан. Изглеждаха стари, красиви и добре поддържани. Бях готов да се обзаложа, че бабата на Мърфи ги е плела сама.
Приносът на Мърфи в декорирането се ограничаваше до комплект за чистене на огнестрелно оръжие, поставен на бюрото до автоматичния пистолет в кобура, а също така и до дървена стойка над камината, на която висяха един над друг два самурайски меча, дълъг и къс. Ето това беше онази Мърфи, която познавах и обичах. Оръжие, приготвено и подръка. До мечовете висяха няколко снимки в рамки – може би семейството й. На масичката за кафе до шишенце с лекарство и гарафа с някакъв алкохол – джин? – стоеше отворен дебел албум със снимки, подвързан като че ли с естествена кожа. Гарафата беше наполовина празна. Чашата до нея беше напълно празна.
Погледнах към Мърфи – тя се беше настанила на края на дивана в несъразмерно големия си халат; изражението й си оставаше отнесено. Тя не погледна към мен. Разтревожих се. Мърфи не се държеше като Мърфи. Тя рядко пропускаше момента да се заяде с мен. Никога не я бях виждал толкова тиха и необщителна.
По дяволите, и това точно в момент, в който се нуждаех от бърза и решителна помощ. Нещо се беше случило с Мърфи, а аз точно в момента нямах време да си играя на психолог и да се опитвам да й помогна. Нуждаех се от каквато и да е информация, която тя можеше да ми предостави. Но трябваше и да й помогна с онова, което я беше докарало до такова състояние, каквото и да беше то. В едно бях сигурен – нямаше да добия нищо от тези неща, ако не се опитам да разговарям с нея.