– Хубаво местенце имаш, Мърф – казах. – Не бях го виждал досега.
Тя едва забележимо помръдна с рамо. Намръщих се.
– Знаеш ли, ако разговорът ти идва в повече, тогава можем да играем на отгатване. Аз ще съм пръв. – Вдиг-нах длан с разперени пръсти. Мърфи не каза нищо, така че я заместих в нейната част от диалога. – Пет думи. – Подръпнах ухото си. – Звучи ми като... Какво Ти Се Е Случило?
Тя поклати глава. Видях, че стрелва с поглед албума.
Наведох се и обърнах албума към себе си. Беше отворен на страница със сватбени снимки. Момичето на снимките трябва да беше Мърфи, някога отдавна. Косата й беше по-дълга и по-светла и в шията и китките й имаше някаква юношеска гъвкавост. Носеше бяла сватбена рокля, а до нея стоеше облечен в смокинг мъж, който изглеждаше десетина години по-голям. На другите снимки тя пъхаше торта в устата му, двамата пиеха шампанско с преплетени ръце, обичайните сватбени истории. На една от снимките я носеше на ръце към колата и лицето на Мърфи грееше от щастие и радост.
– Първият ти съпруг? – попитах.
Това достигна до нея. Тя ме погледна за секунда, после кимна.
– Тук си съвсем дете. Може би на осемнайсет.
Тя поклати глава.
– Седемнайсет?
Тя кимна. Поне получавах някаква реакция от нея.
– Колко дълго беше омъжена за него?
Мълчание. Отново се намръщих.
– Мърф, не съм гений в тези неща. Но ако се чувстваш виновна за нещо, не си ли малко сурова към себе си?
Без да каже нито дума, тя се наведе и отмести албума встрани. Под него имаше брой на „Трибюн“, отворен на страницата на некролозите. Тя го вдигна и ми го подаде.
Прочетох първия от некролозите на глас:
– Грегъри Тагард, четирийсет и три годишен, почина снощи сред продължителна борба с рака... – Замълчах и погледнах снимката във вестника, после отместих очи към албума на Мърфи. Това беше същият човек – като се вземат предвид изминалите години и болестта. Потреперих и оставих вестника. – О, господи, Мърф. Съжалявам. Толкова съжалявам.
Тя примигна няколко пъти. И се обади тихо и напрегнато:
– Дори не ми беше казал, че е болен.
Като е станало дума за неприятни изненади…
– Мърф, виж. Аз съм сигурен, че... че тези неща ще се оправят. Разбирам колко те боли, как се чувстваш сега, но…
– Разбираш? – попита тя все още много тихо. – Разбираш какво чувствам сега? Губил ли си първата си любов?
Помълчах цяла минута, преди да кажа:
– Да. Губил съм.
– Как се казваше?
Беше ми болезнено дори да си помисля за името, да не говорим да го произнеса. Но ако това можеше да ми помогне да се доближа до Мърфи, не можех да си позволя да съм чувствителен.
– Елейн. Ние бяхме... и двамата бяхме сираци. Осинови ни един и същи човек, когато бяхме на десет.
Мърфи примигна и ме погледна.
– Била ти е сестра?
– Нямам никакви роднини. Двамата бяхме осиновени от един и същи човек, това е всичко. Живеехме заедно, правехме си номера, пораснахме заедно. Прави си изводите.
Тя кимна.
– Колко дълго бяхте заедно?
– А? Докато не станахме на по около шестнайсет.
– И какво се случи? Как тя…
Свих рамене.
– Приемният ми баща се опита да ме увлече по черната магия. Човешки жертвоприношения.
Мърфи се намръщи.
– Той магьосник ли беше?
– Силен – кимнах аз. – Тя също.
– И той какво, опита се да се добере и до нея?
– Добра се – отвърнах. – Тя му помагаше.
– Какво се случи? – попита тя тихо.
Опитах се да говоря с равен и спокоен глас, но не съм сигурен, че ми се удаде.
– Избягах. Той изпрати демон подире ми. Победих го и се върнах, за да спася Елейн. Тя ме обездвижи със заклинание, когато не очаквах такова нещо, а той се опита да проникне в съзнанието ми. Да ме накара да правя каквото поиска. Успях да се освободя от заклинанието на Елейн и се заех с Джъстин. Извадих късмет. Той загуби. Всичко изгоря.
Мърфи преглътна.
– Какво се случи с Елейн?
– Изгоря – казах тихо със свито гърло. – Умря.
– Господи, Хари. – Мърфи помълча малко. – Грег ме напусна. Опитахме се да поговорим няколко пъти и винаги приключвахме със скандал. – Очите й се напълниха със сълзи. – По дяволите, можеха поне да ми позволят да се сбогувам с него!