Оставих вестника обратно на масата и затворих албума, стараейки се да не поглеждам към Мърфи. Знаех, че не би искала да я видя как плаче. Тя издиша рязко.
– Извинявай, Хари – каза. – Натоварвам те с проблемите си. Не бива да го правя. Не знам защо това ми се отрази толкова тежко.
Погледнах към гарафата и хапчетата върху масата.
– Няма нищо. Всеки има такива дни понякога.
– Аз не мога да си го позволя. – Тя се загърна по-плътно с халата и добави: – Извинявай, Хари. За пистолета. – Звучеше леко завалено. – Трябваше да съм сигурна, че си наистина ти.
– Разбирам – казах.
Тя ме погледна и в очите й се мярна нещо като признателност. После стана рязко от дивана, тръгна към вратата и подхвърли през рамо:
– Ще отида да облека нещо друго.
– Да, разбира се – казах аз след нея, мръщейки се.
После се обърнах към масата и вдигнах шишенцето, което стоеше до гарафата и до празната чаша. Валиум. Нищо чудно, че на Мърфи й се заплиташе езикът. Валиум и джин. Гръм и мълния.
Все още държах хапчетата в ръка, когато тя се върна, облечена с шорти и тениска. Беше сресала косата си и бе наплискала лицето си вода, и вече почти не си личеше, че е плакала. Спря се пред мен и ме погледна. Не казах нищо. Тя прехапа устната си.
– Мърф – казах аз най-накрая. – Добре ли си? Има ли... Искам да кажа, нужно ли е…
– Успокой се, Дрезден – каза тя и скръсти ръце. – Не съм самоубийца.
– Интересно, че го казваш. Смесването на алкохол и сънотворни е чудесен начин да го направиш.
Тя пристъпи към мен, изтръгна шишенцето с хапчета от ръката ми и взе гарафата от масата.
– Това не ти влиза в работата – каза тя. Отиде в кухнята, остави там нещата, които носеше, и се върна. – Добре съм. Всичко е наред.
– Мърф, никога не съм те виждал да пиеш алкохол. И валиум? Тревожа се за теб.
– Дрезден, ако си дошъл да ми четеш лекции, по-добре направо си тръгвай.
Зарових пръсти в разрошената ми коса.
– Карин, кълна се, че не ти чета лекции. Просто се опитвам да разбера.
Тя се извърна от мен за малко, нервно потривайки единия си крак в прасеца на другия. В този момент осъзнах колко дребна изглежда. Колко крехка. И очите й бяха не само уморени, сега виждах това. Те бяха уплашени. Пристъпих към нея и сложих ръка на рамото й. Кожата под памучната й тениска беше топла.
– Поговори си с мен, Мърф. Моля те.
Тя издърпа рамото си изпод ръката ми.
– Не е кой знае какво. Просто това е единственият начин, по който мога да заспя.
– Какво имаш предвид?
Тя си пое дълбоко дъх.
– Имам предвид, че не мога да заспя без това. Алкохолът не ми помага. Хапчетата също. Единственият начин да си почивам е да ги вземам и двете.
– И все пак не разбирам. Защо не можеш да заспиш? Заради Грег?
Мърфи поклати глава, после се отдалечи от мен, седна в далечния край на дивана и се сви, обхващайки коленете си с ръце.
– Измъчват ме кошмари. Нощни ужаси – така казват лекарите. Твърдят, че е по-различно от обикновените лоши сънища.
Усетих как бузата ми потрепва от напрежение.
– И постоянно се будиш?
Тя кимна.
– Будя се с викове. – Видях как стиска юмруци. – По дяволите, Дрезден. Няма никакви причини за това. Не би трябвало да ме стреснат няколко лоши сънища. И не би трябвало да рухна при новината за смъртта на човек, с когото не съм говорила от години. Не знам какво ми става.
Затворих очи.
– Сънуваш събитията от миналата година, нали? Това, което ти стори Кравос?
Тя настръхна при споменаването на името, но кимна.
– Не мога да спра да мисля за това задълго. Опитвам се да разбера къде съм сбъркала. Как той успя да се добере до мен.
Чувствах как изгарям отвътре.
– Мърф, нищо не си можела да направиш.
– Мислиш ли, че не знам това? – рече тя тихо. – Не можех да знам, че това не си ти. Дори и да знаех, нямаше как да го спра. Не бих могла да се защитя по никакъв начин. Да спра т-това, което ми направи, когато се озова в съзнанието ми. – Очите й се напълниха със сълзи, но тя замижа, пропъждайки ги, и стисна зъби. – Нищо не можех да направя. Точно това ме плаши, Хари. Ето защо съм ужасена.
– Мърф, той е мъртъв. Вече го няма. Видяхме как го погребват.
– Знам това – изръмжа Мърфи. – Знам го, Хари. Знам, че го няма и че вече не може да ме нарани, знам, че никога няма да нарани някой друг. – Тя вдигна очи за момент и срещна погледа ми. Беше насълзена. – Въпреки това сънувам кошмари. Знам всички тези неща, но това не променя нищо.
Божичко. Горката Мърфи. Тя беше изтърпяла огромна душевна болка, преди да се появя, за да я спася. Тварта, която я беше нападнала, беше дух, който я разкъсваше отвътре, без да оставя дори белег върху кожата й. В известен смисъл това беше нещо като изнасилване. Всичката й сила беше отнета и тя беше използвана за развлечение на някой друг. Нищо чудно, че това беше оставило белези у нея. А неочакваният шок от лошата новина беше изиграл ролята на искра над купчина сухи дърва, залети с керосин.