– Хари – продължи тя тихо, – ти ме познаваш. Господи, аз не съм ревла. Мразя това. Но нещата, които тази твар ми направи, нещата, които ме накара да видя, които ме накара да почувствам... – Тя отново погледна към мен; в крайчеца на очите й имаше болка, предвещаваща нови сълзи. – И това не отминава. Опитвам се да се отърся от него, но не успявам. И то изяжда всяко късче от живота ми.
Тя се извърна и сграбчи пакетче с носни кърпички. Пристъпих към камината и се заех да разглеждам мечовете, за да не усеща тя погледа ми върху себе си.
След малко тя заговори и тонът й беше променен, по-съсредоточен.
– А ти какво правиш тук толкова късно?
Обърнах се към нея.
– Имам нужда от помощ. От информация.
Подадох й плика, който ми беше дала Маб. Мърфи го отвори, погледна част от снимките и се намръщи.
– Това са снимки от доклада за смъртта на Роналд Руел. Откъде ги взе?
– Не съм ги вземал – казах. – Даде ми ги клиент. Не знам откъде ги има тя.
Мърфи потри очите си и попита:
– Какво искаше тя от теб?
– Иска да намеря убиеца.
– Мисля, че това е било нещастен случай – поклати глава тя.
– А аз чух, че не е така.
– Откъде го чу?
Въздъхнах.
– Каза ми го една вълшебна фея.
Мърфи ме изгледа с подозрение и се намръщи.
– Господи, имаш предвид в буквален смисъл, нали?
– Аха.
Мърфи поклати глава и се усмихна уморено с крайчеца на устата си.
– С какво мога да помогна?
– Иска ми се да хвърля поглед на материалите по делото. Не мога да огледам местопрестъплението, но може криминалистите да са открили нещо, за което не знаят, че е улика. Това би ми подсказало поне откъде да започна.
Мърфи кимна, без да ме поглежда.
– Добре. При едно условие.
– Разбира се. Какво?
– Ако това е убийство, ще ме включиш в разследването.
– Мърф – възразих аз, – стига. Не искам да те замесвам в нищо, което…
– По дяволите, Хари – изсъска Мърфи. – Ако някой убива хора в Чикаго, трябва да участвам. Това ми е работата. Случилото се с мен не променя този факт.
– Работата ти е да се бориш с лошите хора – казах аз. – Но това може изобщо да не е човек. Мисля, че ще е по-безопасно…
– Майната й на безопасността – озъби се Мърфи. – Това е моята работа, Хари. Ако откриеш, че е убийство, ще ме включиш.
Поколебах се, опитвайки се да не показвам разочарованието си. Не исках да забърквам Мърфи с Маб и компанията й. Тя и без това беше достатъчно наранена, а феите имат навика да се бъркат в живота на хората. Не исках Мърфи да бъде изложена на това, особено като се има предвид настоящата й уязвимост.
Но същевременно не можех да я лъжа. Това беше най-малкото, което й дължах.
Мърфи беше наранена. Беше уплашена и ако не можеше да се насили да се изправи срещу този страх, той можеше да я погълне изцяло. Тя знаеше това. И колкото и ужасена да беше, разбираше, че трябва да продължи напред или никога няма да може да се оправи.
Колкото и да ми се искаше да не я излагам на опасност, особено сега, разбирах, че това няма да й помогне. Не и в дългосрочен план. В известен смисъл залогът беше животът й.
– Договорихме се – казах тихо.
Тя кимна и се изправи.
– Изчакай ме тук. Трябва да вляза в компютъра и да видя какво мога да намеря за теб.
– Мога да почакам, ако така ще ти е по-удобно.
Тя поклати глава.
– Вече съм взела валиум. Ако изчакам, ще стана твърде замаяна, за да мисля ясно. Просто ме изчакай. Налей си едно. Само гледай да не взривяваш нищо.
Тя излезе от стаята, пристъпвайки безшумно.
Седнах в едно от креслата, изпънах крака, отпуснах глава напред и леко задрямах. Денят беше дълъг, и още не беше свършил. Събудих се, когато видях Мърфи да се връща в стаята с натежали очи. Носеше картонена папка.
– Ето – каза тя, – това е всичко, което успях да принтирам. Снимките не са толкова ясни, колкото биха могли да бъдат, но не са и съвсем зле.
Надигнах се във фотьойла, взех папката и я разтворих. Мърфи седна в креслото срещу мен и сви крака под себе си. Заех се да разглеждам материалите в папката, макар че чувствах мозъка си като смес от каша и желе.
– Какво се е случило с ръката ти? – попита тя.
– Феята – отвърнах. – Феята и нож за писма.
– Не изглежда добре. И превръзката не е хубава. Прегледа ли те някой?