Потърках очи със здравата си ръка.
– Аха – отвърнах.
– И ми кажи, ако научиш нещо.
– Мърф, ако това е нещо от Небивалото, сигурно няма да е от твоята... – едва не казах „категория“ – ...юрисдикция.
Тя сви рамене.
– Ако нещо идва в града и наранява хора, аз съм отговорна за защитата им и искам да разнищя случая. – Тя затвори очи. – Както и ти. Освен това ти ми обеща.
Е, нямаше какво да възразя.
– Е, добре, Мърф. Ако науча нещо, ще ти се обадя.
– Хубаво – рече тя. Отново се сви в ъгъла на дивана, натежалите й очи се затваряха. Облегна глава назад, изпъвайки шията си. След малко попита: – Чувал ли си се със Сюзан?
Поклатих глава.
– Не.
– Но статиите й в „Аркейн“ продължават да излизат. Значи, е добре.
Кимнах.
– Надявам се, че е така.
– Намери ли нещо, което би могло да й помогне?
Въздъхнах и поклатих глава.
– Засега не. Това е, като да си биеш главата в стената.
Тя леко се усмихна.
– С глава като твоята стената ще се счупи първа. Ти си най-упоритият човек, когото съм срещала някога.
– Казваш много мили неща.
Мърфи кимна.
– Ти си добър човек, Хари. Ако някой може да й помогне, това ще си ти.
Наведох глава, за да не види тя сълзите в очите ми, и се заех да събирам книжата в папката.
– Благодаря, Мърф. Думите ти значат много за мен.
Тя не отговори. Вдигнах глава и видях, че устата й е леко отворена, тялото й е напълно отпуснато, а бузата й лежи върху облегалката на дивана.
– Мърф? – попитах.
Тя не помръдна. Станах, сложих папката на масата, после намерих одеяло и я завих. Тя тихо въздъхна и сгуши лице в дивана.
– Лека нощ, Мърф – казах и се насочих към вратата.
Заключих всичко, което можах, върнах се при костенурката и подкарах към къщи.
Всичко ме болеше – не само от напрягането на мускулите, но и просто от изтощение. Е, и усещах ранената си ръка като облята с бензин и после запалена.
Но още повече ме болеше отвътре. Горката Мърфи страдаше много. Беше ужасена от нещата, срещу които може да се изправи, но това не намаляваше решителността й да го направи. Това беше смелост, по-голяма от моята. Аз поне знаех как да се отбранявам, ако някое от чудовищата е по петите ми. Мърфи нямаше подобна увереност.
Мърфи ми беше приятел. Беше ми спасявала живота. Бях-ме се сражавали рамо до рамо. Сега тя отново се нуждаеше от помощта ми. Трябваше да се изправи срещу страховете си. Разбирах това. Имаше нужда от мен да й помогна това да се случи, независимо дали тази работа ми харесва, или не. В сегашното си състояние щеше да бъде много по-уязвима за нападения като миналогодишното на Кравос. И ако това се случеше, преди да успее да се вземе в ръце, тя можеше не просто да бъде наранена, но и пречупена завинаги.
Съмнявах се, че бих могъл да живея в мир със себе си, ако се случи такова нещо.
– По дяволите – промърморих. – Честна дума, Мърф, ще направя всичко възможно да се измъкнеш невредима от тази история.
Постарах се засега да оставя настрана тревогите си за Мърфи. Най-добрият начин да я защитя щеше да бъде да се съсредоточа върху случая, да постигна някакво развитие. Но чувствах мозъка си така, сякаш нещо е изпълзяло в него и е умряло там. Най-вероятното развитие за момента водеше към стая с мека тапицерия на стените и усмирителна риза.
Имах нужда да похапна. Да поспя. Да взема душ. Ако не отделях известно време да се взема в ръце, можех да попадна на нещо, което да ме убие, и да го забележа, когато вече е станало твърде късно.
Спрях колата пред квартирата ми, която се намираше на сутерена в стара жилищна сграда, построена преди повече от век. Излязох от костенурката, като взех пръчката и жезъла си с мен. Разстоянието от колата до квартирата е нищо и никакво, но вече ме бяха нападали тук. Вампирите не са много придирчиви в това отношение.
Спуснах се надолу по стъпалата, отключих вратата и промърморих фразата, обезвреждаща защитите ми за времето, достатъчно, за да премина. Пристъпих вътре и инстинктите ми изкрещяха, че не съм сам.
Вдигнах стрелящата пръчка и я заредих с усилие на волята си, така че краят й засия в пурпурен цвят, осветявайки помещението.
И я видях – стройна жена, застанала до изгасналата ми камина; с изящно тяло и излъчваща сдържаност. Дългите й крака бяха обути със сини дънки, отгоре носеше обикновена червена тениска. Над извивката на благоприличните й гърди висеше сребърен пентаграм, който отразяваше светлината на пръчката ми. Кожата й беше бледа като вътрешната кора на дъб, косата й беше кафеникавозлатиста като зряла пшеница, очите й бяха сиви като буреносни облаци. Деликатните й устни потрепнаха, първо в усмивка, после се смръщиха, и тя вдигна елегантните си длани с дълги пръсти, за да ми покаже, че не държи нищо.