– Позволих си да вляза – промълви тя. – Надявам се, че нямаш нищо против. Трябва да сменяш паролите си по-често.
Отпуснах пръчката си, твърде зашеметен, за да говоря; сърцето беше застинало в гърдите ми. Тя отпусна ръце и се приближи към мен. Повдигна се на пръсти, но с нейния ръст не й костваше много усилия, за да достигне до бузата ми. Ухаеше на горски цветя и слънчев летен следобед. После се отдръпна, за да ме погледне в очите. Изражението й беше нежно и загрижено.
– Здравей, Хари.
Отговорих шепнешком, опитвайки се да се преборя с шока:
– Здравей, Елейн.
Глава 8
Елейн мина покрай мен и се зае да обходи апартамента. Това не й отне много време. Местенцето ми се състои от гостна и малка спалня. Кухнята е по-скоро ниша с мивка и хладилник. Подът е от гладък сив камък, но аз съм го застлал с множество черги. Всичките ми мебели са купени втора ръка, но са удобни. Изобщо не си подхождат. По-голямата част от стените е заета от рафтове, а на останалото място има гоблени плюс плакат на „Междузвездни войни“, който Били ми подари за Коледа. Беше стар плакат, онзи, на който принцеса Лея се е долепила до крака на Люк.
Както и да е, такъв беше апартаментът ми в нормален ден. Но напоследък малко го бях позанемарил. Миризмата не беше особено приятна и кутиите от пица и празните кутии от кола отдавна бяха препълнили кошчето за боклук и бяха заели значителна част от пода на кухнята. Беше трудно да се върви, без да се настъпи някоя дреха, нуждаеща се от пране. Мебелите бяха покрити с изписани листчета и захвърлени моливи и химикалки.
Елейн премина през всичко това като сътрудник на Червения кръст през зона на военни действия и поклати глава.
– Знам, че не си ме очаквал, Хари, но не предполагах, че ще излезе, все едно съм официално облечена. И ти живееш в това?
– Елейн – задавих се аз, – ти си жива?
– Това не е най-добрият от комплиментите, които очаквах, но предполагам, че можеше да е и по-зле. – Тя ме наблюдаваше, застанала близо до кухнята. – Жива съм, Хари. – Върху лицето й се изписа разбиране. – Как се чувстваш?
Отпуснах се върху дивана, хартиите наоколо изхрущяха. Изтеглих енергията, вкарана в пръчката, и нажеженият й край угасна, оставяйки стаята да потъне в мрак. Образът й продължаваше да стои пред очите ми.
– Шокиран – казах аз най-накрая. – Това не може да бъде. Гръм и мълния, сигурно е някакъв номер.
– Не. Това съм аз. Ако бях нещо от Небивалото, как бих могла да прекрача прага ти без покана? А и има ли някой друг, който знае как слагаш защитите си?
– Всеки би могъл да ги изчисли, рано или късно – отвърнах.
– Добре. А знае ли някой друг как те скъсаха на шофьорски изпит пет пъти за една седмица? Или как си изкълчи рамото, докато се опитваше да ме впечатлиш с футболните си умения, когато бяхме в първи курс? Или как погледнахме в душите си в първата ни нощ заедно? Ако поискаш, мисля, че все още мога да си спомня комбинацията на ключалката на нашето шкафче.
– Господи, Елейн – поклатих глава аз. Елейн, жива. Мозъкът ми отказваше да повярва, че това е възможно. – Защо не се свърза с мен?
Виждах я – размит силует, облегнат на стената. Тя помълча малко, сякаш грижливо подбираше думите си.
– В началото – защото дори не знаех дали си оцелял. А после... – Тя поклати глава. – Не бях сигурна, че искам това. Не бях сигурна дали ти искаш това. Толкова много неща се случиха.
Шокът и неспособността да повярвам се смениха с внезапна болка и стар гняв.
– Това е твърде меко казано – възразих аз. – Ти опита да ме унищожиш.
– Не – отвърна тя. – Господи, не, Хари! Ти не разбираш. Никога не съм искала това.
Гласът ми придоби твърдост.
– О, да. Сигурно затова ме скова с онова заклинание и ме държеше, докато Джъстин се опитваше да ме унищожи.
– Той никога не е желаел смъртта ти…
– Не, само искаше да влезе в съзнанието ми. Да ме контролира. Да ме превърне в някакъв вид... някакъв вид...
Толкова бях разстроен, че дори не можех да подбера точната дума.
– Роб – рече тихо Елейн. – Той щеше да ти направи заклинания, които да гарантират предаността ти. Да те превърне в роб.
– И това е още по-лошо от смъртта. А ти му помагаше.
Нейният глас също стана гневен.
– Да, Хари. Помагах му. Така правят робите.
Яростта ми моментално се стопи.
– Какво... какво каза?