– Затваряй си устата! – изсъсках. – Просто не казвай нищо за нея. Нещата не са такива, каквито ги изкарваш.
– Ти си глупак, Дрезден. Млад глупак. Наистина ли си мислиш, че една нормална смъртна жена може да иска да си има нещо общо с някой като теб? Не можеш да приемеш, че е била само инструмент. Една от техните курви.
Хвърлих се към ъгъла, пускайки жезъла си, и вдигнах бастуна сабя. Измъкнах острието със стържене и се обърнах към Морган. Той вече беше успял да извади от торбата за голф сребърния си меч на пазител.
Всяка уморена, натъртена, разгневена кост в тялото ми жадуваше да го прободе. Аз не че съм много мускулест, но не съм никак бавен и ръцете и краката ми са доста дълги. Мушкам бързо и умея да го правя от голямо разстояние. Морган беше опитен боец, но в толкова тясно пространство можеше да си има проблеми с рефлексите. Преимуществото му беше под голям въпрос.
В този момент бях сигурен, че ще мога да го убия. Може би той щеше да ме отнесе със себе си, но определено можех да го направя. И отчаяно го исках. Не с разума си, а с онази част от мозъка, която първо действа, а после мисли. Бях вбесен до крайност и исках да си го изкарам на Морган.
Но сред целия тестостерон една-единствена мисъл беше достатъчна, за да охлади гнева ми. Спрях се. Олюлявах се и кокалчетата върху дръжката на меча ми бяха побелели, но успях да се изпъна. И казах много тихо:
– Значи, това е номер три.
Морган смръщи вежди и ме погледна, без да отпуска меча.
– За какво говориш, Дрезден?
– За третия план. За асото в ръкава на Мерлин. Той те е изпратил, за да провокираш бой с мен. На отворена врата. Отвън има още един пазител, който слуша, нали? Свидетел, който да свали от теб всякакви подозрения в убийство. После предавате тялото ми на вампирите – и проблемът е решен, нали?
Очите на Морган се опулиха. Той каза със запъване:
– Не разбирам за какво говориш.
Вдигнах от пода бастуна и прибрах сабята в него.
– Естествено, че не разбираш. Махай се, Морган. Освен ако не предпочиташ да убиеш невъоръжен човек, който не представлява никаква заплаха за теб.
Морган стоя и ме гледа известно време. После върна меча си в торбата за голф, нея метна обратно на рамото си и се насочи към вратата.
Почти беше излязъл, когато в спалнята ми нещо изтропа.
Морган се спря. Погледна към мен, а после към спалнята ми. Очите му проблеснаха по начин, който не предвещаваше нищо добро.
– Кой е в спалнята ти, Дрезден? Твоята вампирка, предполагам?
– Няма никой – промърморих. – Разкарай се.
– Я да видим – рече Морган. Обърна се и пристъпи към вратата на спалнята, с ръка все още върху меча. – Ти и съучастниците ти много скоро ще се наложи да отговаряте. Очаквам с нетърпение този момент.
Сърцето ми отново се разтуптя. Ако Морган откриеше Елейн, можеха да се случат милион неща, и едва ли някое от тях щеше да е приятно. Но не виждах какво мога да направя. Не можех да я предупредя, не успявах и да измисля начин да разкарам Морган по-бързо от квартирата ми.
Морган надникна в стаята и се огледа, после внезапно нададе дрезгав вик и отскочи назад. В същото време се разнесе рязък котешки вой и от спалнята излетя Мистър, сивият ми безопашат котарак. Той се стрелна между краката на Морган и изхвърча навън в лятната вечер.
– Ха, Морган – казах, – имай предвид, че котаракът ми може да е опасен конспиратор. Най-добре ще е да го разпиташ.
Морган се изпъна, лицето му почервеня. Той се изкашля и отново се насочи към изхода.
– Старейшините ми казаха да ти предам, че ще наблюдават как преминава изпитанието ти, но няма да се намесват или да ти помагат по никакъв начин. – Той измъкна от джоба на ризата си визитна картичка и я хвърли на пода. – На този телефонен номер можеш да се свържеш със старейшините. Използвай го, когато се провалиш на изпитанието.
– Внимавай вратата да не те удари на излизане – посъветвах го аз.
Морган ме изгледа свирепо, тръшна вратата след себе си и се изкачи по стълбите.
Започнах да треперя може би половин минута след като той си тръгна – реакция на стреса. Добре поне, че не се случи пред него. Обърнах се, облегнах се на вратата със затворени очи и скръстих ръце на гърдите си. Така треперенето се усещаше по-слабо.
След още минута или две Елейн влезе тихо в стаята. Огънят се разпращя отново.
– Отидоха ли си? – попита Елейн.
Стараеше се да звучи спокойно.
– Да. Макар че може да се очаква, че наблюдават дома ми.
Усетих пръстите й да докосват рамото ми.
– Хари, ти трепериш.
– Ще се оправя.
– Можеше да го убиеш – отбеляза тя. – Когато пръв извади сабята.