И най-накрая, треперех от чувство за вина. Ако не я бях подвел, може би тя нямаше да се забърка в тази каша. А сега тя си беше отишла и аз нямах ни най-малка представа къде е. Трябваше да направя повече, когато имах възможност.
Пъхнах глава под водата и прогоних тези мисли, като се измих с един тон сапун и последните капки шампоан от тубичката. Потърках брадата си и най-накрая се реших да взема бръснача си. След това няколко минути много внимателно се борих с нея, докато я премахна. Тъмната твърда четина падаше долу и усещах приятно щипене по лицето си, което си поемаше дъх за пръв път от няколко месеца. Но най-хубавото беше, че заедно с почистването ми започваха да се проясняват и мислите ми.
Намерих в шкафа си някакви чисти дрехи, върнах се в дневната и дръпнах настрани чергите, покриващи люка към мазето, където беше лабораторията ми. Отворих люка, запали свещ и слязох долу по подвижната стълба.
В контраст с царящия горе хаос, лабораторията ми изглеждаше така, сякаш за нея се грижи някакъв особено изпълнителен военен писар. В средата на помещението имаше дълга маса, а до стените – още две; между тях имаше само тесни проходи. По стените бяха заковани бели стоманени рафтове – на тях държах магическите материали, които използвах при изследванията си. Те бяха наслагани в буркани, бутилки, кутии и пластмасови контейнери, повечето от които с етикети, описващи съдържанието, какво количество е останало и кога съм се сдобил със съответната субстанция. Масите бяха чисти, ако не се броят купчините с бележки и бурканите с моливи и химикалки, а също и многобройните свещи. Запалих няколко от тях и отидох в другия край на лабораторията, за да проверя медния призоваващ кръг на пода на лабораторията и да се уверя, че нищо не лежи върху него. Никога не знаеш кога може да ти потрябва един магически кръг.
Само едно място в лабораторията беше останало в същия безпорядък, който цареше тук, преди на практика да се заселя в помещението миналата година. Един рафт – стар и дървен – си беше останал непроменен. На двата му края имаше две свещи, затънали в потоци разтекъл се восък. Между тях имаше няколко различни предмета: няколко смачкани евтини романа, няколко каталога на „Виктория Сикрет“, вързана на панделка червена копринена лента, която някога бе служила за единствено облекло на млада жена, на име Джъстин, едната гривна на счупени белезници, а също и избелял стар човешки череп.
– Боб, събуди се – казах аз, докато палех свещите. – Имам нужда да си напрегнеш мозъка.
Дълбоко в празните очни кухини пламнаха оранжеви огънчета. Черепът леко потрепна върху рафта и после раззина зъбестите си челюсти в подобие на прозявка.
– Значи, хлапето се оказа право? Наистина е имало някакъв вид знамение?
– Дъжд от жаби – отвърнах аз.
– Истински?
– Аха.
– Леле! – възкликна Боб Черепа.
Всъщност Боб не беше череп. Черепът служеше само за обиталище на разумен дух, който ми помагаше да съм в крачка с постоянно развиващите се метафизични закони, на които се подчинява магията. Но „Боб Черепа“ беше по-лесно за произнасяне от „Боб, разумен дух и асистент в лабораторията“.
Кимнах, отмествайки бензиновата горелка и лабораторните съдове.
– На мен ли го казваш. Виж, Боб, попаднах в сложна ситуация и…
– Няма да успееш, Хари. Няма лек за вампиризма. Аз също харесвам много Сюзан, но няма какво да се направи. Мислиш ли, че хората не са се опитвали вече да намерят лек?
– Знам, че аз не съм се опитвал досега – отвърнах. – И имам няколко идеи, които искам да проуча.
– Слушам и изпълнявам, капитан Ахаб! Ще хванем този бял дявол, сър!
– Дяволски си прав, че ще го направим. Но първо трябва да свършим нещо друго.
Очните кухни на Боб отново припламнаха.
– Имаш предвид нещо друго, а не тези безнадеждни, безсмислени вампирски изследвания? Вече съм заинтригуван. Това свързано ли е с дъжда от жаби?
Намръщих се, намерих чист лист хартия и химикалка и се заех да нахвърлям последните събития. Понякога това ми помага да ги обмисля.
– Може би. Това е разследване на убийство.
– Ясно. Кой е трупът?
– Художник. Роналд Руел.
В очните кухини на Боб светнаха две малки точки.
– Аха. Кой те помоли да откриеш убиеца?
– Не сме сигурни, че е убийство. Ченгетата казват, че е нещастен случай.
– Но ти имаш друго мнение по въпроса.
Поклатих глава.
– Не знам нищо за това, но Маб казва, че е бил убит. Тя иска да намеря убиеца и да докажа, че не го е извършила тя.