Не можах да я последвам веднага, защото внезапно на кожата на врата ми й се прииска да се плъзне през главата ми и да се скрие в устата ми. Спрях се и сигурно при това съм издал някакъв звук, защото Били погледна назад към мен и попита:
– Хари? Какво има?
Вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи, и се огледах в тъмнината наоколо.
– Дръж си очите отворени – прошепнах. – Струва ми се, че не сме сами.
От сенките извън кръга от светлина се чу тихо съскане. Сега ме побиха тръпки по цялото тяло и дръпнах нагоре ръкава, закриващ защитната ми гривна.
– Аз съм магьосник Дрезден, емисар на Зимната кралица, и трябва да говоря със Зимната дама. Нямам нито време, нито желание за битки. Покажете се и ме пуснете да мина.
В отговор се чу глас – сигурно така би звучала изтезавана котка, ако можеше да говори:
– Знаем кой си, магьоснико – изрече гласът.
Интонацията му беше някак неправилна; звукът идваше някъде отдясно, ниско над земята. Елидий изписука ужасено, стрелна се назад към мен и се скри в косата ми. Усетих топлината от светлината на мъничката фея като слънчев лъч върху кожата ми.
Спогледах се с Били и се обърнах към източника на гласа.
– Кой си ти?
– Слуга на Зимната дама – отговори гласът, този път иззад гърба ми. – Изпратен съм да те преведа безопасно през владенията й, до нейния двор.
Обърнах се рязко и се вгледах напрегнато в посоката, откъдето беше дошъл гласът. Слабият блясък на амулета ми внезапно освети две животински очи, разположени на двайсет фута от мен и на няколко инча над пода. Погледнах към Били. Той също беше забелязал очите и беше застанал с гръб към мен, взирайки се в тъмнината. Обърнах се обратно към говорещия и рекох:
– Питам те пак: кой си ти?
Очите леко се помръднаха и гласът отговори ядосано, с ръмжене:
– Наричат ме с много имена и съм извървял много пътища. Ловец съм бил и наблюдател, и водач. Милейди ме изпрати да те отведа при нея цял и невредим.
– Не ме прави на глупак, Чарли – изръмжах аз. – Знаеш правилата не по-зле от мен. Питам те за трети и последен път: Кой си ти?
Гласът вече звучеше съвсем грубо и сърдито, едва разбираемо.
– Грималкин ме нарича Студената дама, която ми нареди да отведа емисаря на своята майка в нейния двор, при нейния трон.
Издишах и казах:
– Добре. Води ни тогава.
Очите се поместиха, сякаш в малък поклон, и после Грималкин измяука отново. Нещо се раздвижи в сенките и внезапно на пода се появи зеленикаво петно от мътна светлина. Пристъпих към него и видях, че е светещ отпечатък от лапа – много подобна на котешка, но с удължени и тънки пръсти. Щом се озовах до нея, на няколко фута по-нататък засвети нова следа.
– Забързай се, магьоснико – измяука Грималкин. – Забързай се. Дамата чака. Сезонът свършва. Няма време.
Приближих се към втората следа, в мрака пред нас просветна трета, и така нататък.
– За какво беше всичко това? – прошепна Били. – Тоест да го питаш три пъти едно и също нещо?
– Това задължава – прошепнах в отговор. – На феите не им е позволено да лъжат и ако един фей повтори нещо три пъти, е сигурно, че то е истина. Задължен е да изпълни обещание, дадено три пъти.
– А! – отвърна Били. – Значи, дори и тази твар да не са я изпратили да ни преведе безопасно, ти го накара да повтори три пъти нещо, което ще е задължен да направи. Схванах.
Поклатих глава.
– Просто исках да се убедя, че Грималкин е честен. Но те мразят да ги обвързват по този начин.
Някъде отпред за момент просветнаха две очи и ново мяукане накара гърба ми да изстине.
– О! – каза Били. Той също не изглеждаше особено спокоен. Лицето му беше леко пребледняло, а пръстите му бяха свити в юмруци. – Значи, ако Грималкин поначало е имал добри намерения, ненужният ти опит да го обвържеш го е разгневил?
Свих рамене.
– Не съм тук, за да завързвам приятелства, Били. Тук съм, за да намеря убиеца.
– А не си ли чувал някога за дипломацията?
Вървяхме още двайсетина минути подир светещата следа из влажните тунели, дълги понякога само по няколко фута. Все по-често срещахме следи от скорошно строителство – ако може да се нарекат строителство неравните слоеве камъни, вкарани в стената като в мек сладолед. Някои от тунелите изглеждаха съвсем нови. Който и да живееше тук, долу, явно не се притесняваше да разширява територията си.
– Още много ли има? – попитах.
Грималкин отговори с ново мяукане някъде отблизо – и то не от посоката на следващата следа.