– Много близо, благородни емисарю. Вече е съвсем близо.
И невидимият фей водач не лъжеше. Следващата светеща следа се оказа последната. След нея ни чакаше двукрила врата със сложна резба. Беше направена от някакво черно дърво, чийто вид не успях да определя, и бе висока осем или девет фута. В първия момент ми се стори, че орнаментите от резбата са на градинска тема – листа, лиани, цветя, плодове, такива неща. Но когато се приближих, успях да видя повече подробности под светлината на амулета си. Сред лианите лежаха хора. Те се прегръщаха сладострастно, от други бяха останали само скелетите, между чиито кости бяха пораснали рози, трети бяха трупове с незрими очи, проснати в легла от макове. Тук-там в градината си личеше присъствието на Ший – чифт очи, скрита във воал фигура, както и техните хрантутници: дребни феи като Тут-тут, облечени с листа дриади, свирещи на флейти сатири и много други танцуващи същества, скрити от погледите на смъртните.
– Хубава резба – отбеляза Били. – Пристигнахме ли?
Огледах се в търсене на водача ни, но не видях повече следи или котешки очи.
– Така изглежда.
– Те не са особено деликатни, нали?
– Лятото е по-добре в това отношение от Зимата. Но когато се налага, могат да бъдат на ниво.
– Аха. Знаеш ли какво ме безпокои, Хари?
– Какво?
– Грималкин не каза нито веднъж, че ще ни отведе обратно.
Погледнах към Били. От тъмнината, неясно от коя посока, се дочу тих, съскащ смях. Поех си дълбоко дъх. Спокойно, Хари. Не показвай на хлапето, че си нервен. Обърнах се към вратата и почуках уверено три пъти с юмрук.
Ударите отекнаха приглушено в пещерата. После в тунелите задълго настана тишина, докато най-накрая вратите бавно не се разтвориха, пропускайки поток от светлина, звуци и цветове.
Трудно е да се каже какво бях очаквал от Зимния двор, но определено не беше музикален бигбенд. Духовата секция беше разположена някъде зад стените, а барабаните гърмяха със силата, която може да се постигне само от истинска кожа. Светлината беше разноцветна и мека, сякаш помещението се осветяваше от коледни лампички, и се забелязваха носещи се и извиващи се фигури – танцьори.
– Внимавай – промърморих. – Не се оставяй музиката да те увлече.
Прекрачих през прага.
Залата, в която се озовахме, сякаш беше дошла от двайсетте години на миналия век. По дяволите, сигурно точно така е станало, ако хотелът е потънал в земята, и е бил украсен не според човешките естетически схващания. Но за каквото и да беше служило помещението по-рано, сега явно беше предназначено за танци. Подът беше застлан с розови мраморни плочки и на места се спускаше с едно ниво надолу чрез ниски стъпала. И върху тези плочки танцуваха Зимните Ший.
Да се нарече зрелището красиво, би било меко казано. Много меко казано. Мъжете и жените танцьори бяха облечени с разкошни дрехи от четирийсетте години. Чорапогащи, поли до коленете, съвсем автентично изглеждащи армейски и флотски униформи от онези години. Прическите явно бяха в същия стил, ако не се обръща внимание на цвета на косите. Първото момиче Ший, което видях, имаше сапфиреносини коси, а останалите бяха боядисани в сребристо, златисто и какви ли не още цветове. Тук-там светлината се отразяваше от украшения, сложени в ушите, на веждите или на устните, а около всеки танцьор се носеха разноцветни светлини, пленителни нимби, корони от енергия, с които всеки от танцуващите Ший демонстрираше магическата си сила.
Но дори и без тези аури имаше нещо хипнотично и в самия начин, по който се движеха, и аз с усилие се заставих да откъсна поглед от разголените вратове и бюстове, от отразяващите светлината коси и от безупречните бедра, които се показваха при завъртанията на жените, направлявани от силни мъжки ръце. Сред танцьорите не се забелязваше нито един, на фона на който моделите от кориците на списанията не биха изглеждали твърде грозни.
Били не беше такъв параноик като мен, така че той спокойно си наблюдаваше дансинга с опулени очи. Бутнах го с бедро със сила, достатъчна, за да му изтракат зъбите. Той се сепна и ме погледна виновно.
Полагайки усилия да не поглеждам отново към танцуващите – може би двайсетина двойки – се заех да изучавам останалата част от балната зала.
От едната страна на залата се издигаше сцена, на която свиреха облечените в смокинги членове на оркестъра. Те бяха смъртни, нормално изглеждащи хора, което означаваше почти уродливи в сравнение с танцьорите, на които свиреха. Имаше както мъже, така и жени, и никой от тях не изглеждаше отпочинал или добре нахранен. Смокингите им бяха пропити с пот, косите им висяха изтощени и немити и на глезените на всичките имаше сребърни белезници, свързани помежду си с верига, която се виеше около тях на сцената. Те не изглеждаха притеснени от това, даже напротив. Всеки от тях беше увлечен от музиката, лицата им изглеждаха напрегнати и съсредоточени. И бяха добри, на равнището на най-прочутите оркестри.