– Точно така – рече тя. – А вашият кръстник, вашият учител и наставник, е най-злото същество от Двора на Маб, равен на Мейв, втори по сила след самата Маб.
Изсмях се горчиво.
– Учител? Наставник? Смятате, че Лий е това за мен?
– Не е ли?
– Лий забелязва съществуването ми само когато смята, че може да получи нещо от мен – изплюх аз. – През останалото време не й пука. Единственото нещо, на което ме е научила, е, че ако не искам да ме тъпчат, трябва да съм по-умен от нея, по-силен от нея и да съм готов да направя нещо по въпроса.
Аврора извърна красивото си лице изцяло към мен и ме изгледа с дълбоките си спокойни очи.
– Да. – Стомахът ми се сви неспокойно, когато тя продължи да говори. – Силните завладяват, а слабите са завладявани. Това е Зимата. Това сте научили и вие. – Тя се наведе към мен и изрече с тихо съчувствие: – Точно това ви прави опасен. Не разбирате ли?
Изправих се и се отдалечих на няколко крачки. Аврора не каза нищо. Чух леко плискане на вода, докато тя миеше ръцете си с малката купа.
– Ако няма да помогнете на Елейн, кажете ми. Ще я отведа в болница.
– Смятате ли, че трябва да й помогна?
– Въобще не ми пука дали ще го направите – отвърнах аз. – Но по един или друг начин аз ще й осигуря грижи. Решавайте.
– Вече съм решила. Остава вие да вземете решение.
Предпазливо си поех дъх, преди да отговоря.
– Което означава какво?
– От двамата души, които влязоха в тази градина, господин Дрезден, не Елейн е смъртоносно ранената. А вие.
– Как ли пък не. Получих само няколко порязвания и синини.
Аврора се изправи и тръгна към мен.
– Не става дума за тези рани.
Тя протегна ръка и притисна длан към сърцето ми. Усещах топлината на кожата й дори през ризата ми и докосването й бе достатъчно, за да ми донесе малка, но забележима утеха. Сюзан беше изчезнала от месеци и с изключение на случайните побои, никой друг всъщност не ме беше докосвал.
Тя ме погледна и кимна.
– Виждате ли. Вие сте били дълбоко наранен, господин Дрезден, и не сте намерили нито покой, нито временно облекчение на болката ви.
– Ще оцелея.
– Така е – рече тя. – Но от това започва всичко. Чудовищата се раждат от болка и мъка, от загуба и гняв. Вашето сърце е изпълнено с тях.
Свих рамене.
– И?
– И това ви прави уязвим. Уязвим за влиянието на Маб, на изкушенията, които в други случаи биха били немислими.
– С изкушенията се справям доста добре, благодаря.
– Но колко дълго? Трябва да се изцелите, магьоснико. Нека ви помогна.
Погледнах намръщено нея и ръката й.
– Как?
Аврора ми се усмихна тъжно.
– Ще ви покажа. Ето.
Дланта й се притисна малко по-силно към гърдите ми и някъде дълбоко в мен един бент се срути. Чувствата се издигнаха като бунтовна дъга. Алена ярост, тъмнолилав страх, бледосиня тъга, болезнено жълта самота, отровнозелена вина. Приливът ме заля, прониза ме като мълния, изпепеляваща, болезнена и красива едновременно.
А след като приливът се отдръпна, последва една дълбока, спокойна тишина. Изпълни ме усещане за топлина, което нежно успокои всичките ми болки и синини. Разля се по кожата ми като слънчева светлина в мързелив следобед и заедно с топлината всичките ми грижи започнаха да се изпаряват. Страхът ми изчезна и докато топлината се разпростираше, аз усетих как започнаха да се отпускат мускули, за които дори не предполагах, че са били напрегнати. Известно време се носех в топлината, изпаднал в екстаз от липсата на болка.
Когато се освестих, лежах по гръб на тревата и гледах към листата и осеяното със сребристи звезди небе. Главата ми почиваше в скута на Аврора. Тя беше коленичила до мен и ръцете й лежаха леки, топли и меки от двете страни на лицето ми. Болката започна да се завръща в тялото, мислите и сърцето ми като някакъв тих, противен прилив, който изхвърля боклука от замърсеното море. Чух собственото си протестиращо хлипане.
Аврора ме погледна със загрижени очи.
– По-лошо е, отколкото очаквах. Дори не сте осъзнавали колко ви боли, нали?
Гърдите ми хлътнаха и аз тихо изстенах. Топлината се стопи съвсем и усетих как тежестта на трудностите, които ме очакваха, ме задушава.
– Моля ви, позволете ми да ви помогна – каза Аврора. – Ще сключим сделка, господин Дрезден. Спрете се. Откажете се от усилията си да помогнете на Зимата. Останете тук за известно време и ми позволете да ви подаря спокойствие.
В очите ми се появиха истински сълзи, които замъглиха зрението ми. Избърсах лицето си с длан, опитвайки се да мисля ясно. Ако приемех сделката, това сигурно щеше да ми струва главата. Отказът от предложението на Маб щеше да означава, че не помагам на Белия съвет, а това от своя страна щеше да означава, че те щяха да си купят мира с Червения двор на вампирите за изключително ниската цена от един леко повреден Хари Дрезден.