Двамата хукнахме по една от алеите към дъното на магазина, профучахме покрай домакинските прибори, после покрай сезонните плодове от лявата ни страна, докато отдясно се редуваха бакалските стоки. Внезапно Мърфи спря, счупи стъклото над бутона на противопожарната аларма и бързо го натисна.
Огледах се с надежда, но нищо не се случи.
– Мамка му – промърмори Мърфи.
– Заслужаваше си да опиташ. Виж какво, хората, които са попаднали в мъглата, ще се оправят, щом изчезне; онзи, който я е пуснал, няма причини да им навреди, щом нас ни няма тук. Трябва да стигнем до задния вход и да се махаме от тук.
– Къде ще отидем?
– Не знам – признах си аз и отново побягнах. – Но все ще е по-добре от мястото, където лошите са избрали да атакуват и да вземат стотици заложници, нали?
– Добре – отвърна Мърфи. – Да се махаме от тук.
– Обзалагам се, че лошите разчитат на това, опитвайки се да ни изтикат в тъмната уличка. Носиш ли оръжие?
Мърфи вече вадеше пистолета си, доста очукан колт 1911.
– Шегуваш ли се?
Забелязах, че ръцете й треперят.
– Нов пистолет?
– Стар и надежден – отвърна тя. – Нали ми каза, че магията може да блокира автоматичните оръжия.
– Револвер щеше да е още по-добре.
– Като съм се хванала, защо просто не започна да хвърлям камъни и остри колове, а, Текс?
– Фанатичка. – Забелязах табелата с надпис „Само за персонала“. – Натам – казах аз, отправяйки се към нея. – Ще се опитаме да излезем отзад.
Тръгнахме към двукрилата врата под табелата. Стигнах пръв и бутнах крилата. Пред мен се разстла сивата мъгла и аз се наведох назад, опитвайки се да спра. Докоснех ли се до тая гадост, нямаше да успея дори да съжаля, че съм го направил. Спънах се на една крачка от нея и едва не политнах напред, но Мърфи ме сграбчи за ризата и рязко ме дръпна назад.
Двамата отстъпихме към магазина.
– Няма да успеем да се измъкнем така – каза Мърфи. – Може би не искат да те избутат наникъде. Може би просто искат да те обгазят и да те убият, докато си замаян.
Огледах магазина. Сивата мъгла се кълбеше бавно и сигурно във всички посоки.
– Така изглежда – отвърнах аз. Кимнах към високите тесни рафтове, върху които бяха подредени автомобилни части. – Бързо, натам.
– Какво има там? – попита Мърфи.
– Прикритие. Трябва да издигна защита срещу тази мъгла. – Стигнахме до празното пространство в края на пътеката между рафтовете и аз кимнах на Мърфи. – Така, сега спри и застани близо до мен.
Тя го направи, но успях да забележа поклащането на главата й, когато ме попита:
– Защо?
Погледнах нагоре. Мъглата беше стигнала до началото на пътеката и бавно се плъзгаше по нея.
– Ще изградя кръг, който ще ни пази от нея. Не трябва да излизаш извън него, нито да подаваш някоя част от тялото си.
– Хари, приближава се!
Гласът на Мърфи прозвуча по-пискливо и напрегнато.
Отворих двете солници и започнах да насипвам солта в кръг около нас. Когато завърших кръга, вложих в него малко количество сила и той се затвори с внезапното изщракване на нечутите, невидими енергии. Изправих се и затаих дъх, докато мъглата не го докосна миг по-късно.
Спря се пред кръга и започна да се трупа около него, сякаш ни обграждаше цилиндър от плексиглас. Двамата с Мърфи бавно въздъхнахме с облекчение.
– Леле – рече тихо тя. – Това да не е нещо като силово поле?
– Само срещу магически енергии – отвърнах аз, оглеждайки се. – Ако се появи някой с пистолет, здраво сме загазили.
– Какво ще правим?
– Мисля, че ще успея да защитя себе си, но ти ще се нуждаеш от амулет.
– От какво?
– От амулет, краткотрайна магия. – Прегледах ризата си, докато не намерих един разнищен конец, и започнах бавно да го изтеглям. – Трябва ми коса.
Мърфи ме изгледа подозрително, но бръкна под шапката си и безцеремонно откъсна няколко тъмнозлатисти косъма. Взех ги и ги усуках с конеца. – Подай ми лявата си ръка.
Тя я подаде. Пръстите й трепереха толкова силно, че можах да го усетя, когато я хванах.
– Мърф – казах аз. Очите й шареха по пътечката с лек безумен блясък. – Карин.
Тя ме погледна. Изведнъж ми се стори, че изглежда съвсем млада.
– Спомни си какво ти казах вчера – натъртих аз. – Ти си наранена. Но ще го превъзмогнеш. Всичко ще бъде наред.
Тя затвори очи и ги стисна здраво.
– Страх ме е. Толкова много, че чак ми се гади.
– Ще го преодолееш.
– А ако не успея?
Стиснах пръстите на ръката й.
– Тогава аз лично ще ти се подигравам всеки ден до края на живота ти. Ще те наричам бъзла пред всички, които познаваш, ще връзвам престилки с воланчета за колата ти и ще се крия на паркинга на полицейското управление, ще ти подсвирквам и ще подвиквам „Раздрусай ги, скъпа!“. Всеки божи ден.