Минахме покрай друга, загледана в нищото служителка; синята й престилка беше изцапана с кални петна и миришеше на тор, а тя се беше запътила към градинския център.
Паметта ми внезапно се разкрещя тревожно; хвърлих се напред, шмугвайки се покрай Мърфи навън в мъгливата вечер, и се озовах в оградения с телена мрежа градински център. Върху мен се стовари неочаквана тежест и краката ми залепнаха на пода. Миг по-късно там се озова и главата ми, придружена от въображаеми звездички пред очите и напълно истинска болка.
Претърколих се, докато служителката, която току-що бях подминал, се обърна със страховито изглеждащи градински ножици в ръка и замахна с тях към мен. Избегнах тромаво удара. Стоманените върхове на инструмента разрязаха ризата ми и малко кожа, преди да се забият в бетона. Продължих да се търкалям и изритах жената в кокалчетата. Тя успя да отскочи с плавно движение и погледът ми попадна върху човешкото лице на убиеца гул от жабешкия дъжд. Тигрицата.
Тя не беше кой знае колко красива, нито особено екзотична, нито като каквото и да е. Не приличаше на нищо определено – средна височина, средно телосложение, без апетитни извивки, без сериозни недостатъци, без нищо. Кестенява коса с обикновена прическа и дължина. Носеше дънки, фланелка с якичка, престилка на „Уол-Март“, съвсем обикновени.
Пистолетът, който извади изпод престилката, обаче привличаше вниманието – револвер с рязана цев, но очевидно доста тежък, което ме накара да си мисля, че калибърът му е голям. Опитах се да вдигна щит, но защитата, която поддържах срещу мъглата, и ударът в главата доста объркаха процеса и ме забавиха – не с много, но достатъчно, че да ме убият наистина.
Спаси ме Мърфи. Докато Тигрицата насочваше пистолета си към мен, Мърфи се приближи към нея, сграбчи ръката на гула, която държеше оръжието, и с лявата ръка направи нещо, което накара тялото на убийцата да се превие надве, а силните й крака да се разкрачат настрани.
Мърфи тренираше айкидо и знаеше доста хватки. Тиг-рицата изписка. Не познатият момичешки писък „пусни ме, боли“, а някакъв бесен, почти подсвиркващ звук, който може да се очаква от хищна птица. Последва някакво пропукване, после гръм, ехо от изстрел в затворено пространство, остра миризма на изгорял барут и револверът падна на земята.
Гулът се опита да промуши Мърфи с ножицата, но тя вече се беше отдръпнала настрани и пъшкайки от усилието, превъртя Тигрицата във въздуха и я стовари върху щанда с големи, посадени в саксии папрати.
Мърфи се завъртя с лице към гула. Зае поза за стрелба и изръмжа:
– Легни по лице на пода. Арестувана си. Имаш правото да мълчиш.
Жената се промени. Кожата в ъглите на устата й се напука и устните се разпаднаха, разкривайки дълги, заострени зъби. Раменете й се изкривиха, надигнаха се и станаха по-широки, а дрехите й се разкъсаха от напора на наедрялото й тяло. Пръстите й се удължиха и от тях поникнаха дълги нокти, а ръцете й достигнаха дължината на вилите, които бяха подредени зад гърба й; в помещението се разнесе воня на гнилоч.
Лицето на Мърфи пребледня, докато гледаше трансформацията. Мисля, че ако трябваше да се справи с някакъв въоръжен бандит, тя нямаше да има никакви проблеми. Но това беше гул и тя трябваше да се изправи срещу него. Видях как в очите й се появява страх, който си проправяше път през белезите, които лудият призрак отпреди една година беше оставил в душата й. Обзе я паника и тя започна да диша накъсано, докато демонът, който изглеждаше като излязъл от кошмара на някой луд човек, се измъкна от папратите, разпери ноктите си и изсъска дрезгаво. Пистолетът на Мърфи започна да трепери, цевта му подскачаше трескаво наляво и надясно. Опитах се да се изправя на крака и да се върна в играта, но ушите ми все още звъняха, а постоянният натиск на мъглата ме държеше залепен за пода.
Тигрицата сигурно бе забелязала ужаса на Мърфи.
– Ченге, а? – изхриптя гулът; между зъбите му се събираха лиги и се стичаха по брадичката му. Той тръгна бавно към Мърфи, стържейки с нокти по пода. – Няма ли да ми кажеш, че имам право на адвокат?
Мърфи изписка ужасено и замръзна на място с ококорени очи.
Гулът й се изсмя.
– Какъв голям пистолет за такова сладко момиче. Миришеш вкусно. Караш ме да изпитвам глад. – Той продължи напред, без да спира да говори; всяка дума беше пропита с подигравка, а странният му нечовешки глас произнасяше думите монотонно: – Може би трябва да ти позволя да ме арестуваш. Да изчакам, докато се качим в колата. Щом миришеш толкова добре, чудя се какъв ли ще бъде вкусът ти.
Май не трябваше да й се присмива. Погледът на Мърфи се проясни и втвърди. Пистолетът спря да се тресе и тя каза: