След усилията, които хвърлих в заклинанието, ме връхлетя ужасна умора и аз погледнах навъсено към падналите стелажи.
– Повален – изпъшках, – но не унищожен. По дяволите.
Погледът ми се задържа още миг върху стелажите, след което реших, че хлородемонът сигурно няма да успее да се измъкне поне още няколко минути. Тръснах глава и тръгнах към вратата. Надявах се, че Грум не е изкривил резетата така, че да не мога да се измъкна.
Напразни надежди. Металното резе на вратата беше направено на решето от ноктите му. Те бяха оставили дълбоки дупки, като от промишлен перфоратор. Отбелязах си да не се заблуждавам, че стоманата може да спре ноктите на Грум. Погледнах нагоре и реших да поема риска и да се изкатеря през оградата, преминавайки през бодливата тел.
Бях стигнал някъде до средата, когато Мърфи изкуцука от мъглата, насочила пистолета си към мен.
– Хей, хей, Мърф! – казах аз. Показах й празните си ръце и тутакси паднах на земята. – Това съм аз.
Тя свали пистолета и си позволи да въздъхне.
– Господи, Хари. Какво правиш?
– Двубой в клетката на смъртта. Аз спечелих. – Хлородемонът зад гърба ми нададе нов писък, размърда се и стелажите простенаха. Преглътнах шумно и погледнах назад. – Но реваншът не изглежда обещаващо. Ти къде беше?
Тя завъртя очи.
– Пазарувах.
– Къде са Грум и гулът?
– Не знам. Следите от кръвта на гула водят навън, но някой стреля по мен и аз тръгнах след него. Не съм виждала огрето. – Тя погледна към резето на вратата. – По дяволите. Май те е заключил тук, а?
– Горе-долу. Простреляха ли те?
– Не, защо?
– Куцаш.
Мърфи се намръщи.
– Да. Някой от онези кучи синове сигурно е разсипал куп стъклени топчета по пода. Подхлъзнах се на едно. Ударих си коляното.
– О! – отвърнах аз. – Уф.
Мърфи примигна.
– Ти ли го направи?
– Ами тогава ми се стори добър план.
– Хари, това не е план, а нещо, излязло от „Шантавите рисунки“.
– Можеш да ме убиеш по-късно. Сега ми помогни да се измъкна от тук. – Погледнах нагоре към бодливата тел и присвих очи. – Може би ако намериш някоя вила, ще успееш да я повдигнеш нагоре, така че да мога да се пров-ра между нея и оградата.
– Намираме се на двайсет крачки от секцията за инструменти, гений – каза Мърфи.
После се изгуби с накуцване в мъглата и половин минута по-късно се върна с клещи резачи. Проряза ми един отвор в мрежата и аз се промъкнах през него, докато хлородемонът отново раздрънкваше стелажите.
– Бих могъл да те целуна – казах аз.
Мърфи се ухили.
– Миришеш на оборски тор, Хари. – Усмивката й се стопи. – Сега какво?
Заклещеното чудовище събори няколко малки рафта и аз нервно потърках тила си.
– Първата ни работа е да се измъкнем от тук. Това нещо е обезвредено за момента, но скоро ще успее да се освободи.
– Какво е то?
– Хлородемон – отвърнах аз.
– Какво?
– Растение чудовище.
– Аха, ясно.
– Трябва да се махнем от тук.
Мърфи поклати глава.
– Който варди изхода, сигурно може да вижда и другите врати. Появилата се на прага фигура е отлична мишена. Точно в обхвата му.
– Как са успели да те видят в мъглата, по дяволите?
– Това важно ли е? Просто могат, което означава, че не можем да излезем през входната врата.
– Да – отвърнах аз. – Права си. Изходите са блокирани, онова нещо е в градинския център, обзалагам се, че огрето Грум дебне отзад.
– Да, огрето. Какъв е проблемът с него?
– Куршумите отскачат от кожата му и той се отръсква от магията, както гъска отръсква вода от перата си. Силен е и доста бърз, освен това е по-умен, отколкото изглежда.
Мърфи изруга тихо.
– Значи, не можеш да го взривиш, както направи с лу-гару?
Поклатих глава.
– Веднъж вече го прострелях. Все едно го наплюх.
– Като че ли нямаме голям избор на изходи.
– Дори да имахме, Грум или това растително нещо ще ни подгонят, така че ни трябва кола.
– Трябва да минем през един от двамата.
– Знам – отвърнах аз и тръгнах към вътрешността на магазина.
– Къде отиваш? – извика Мърфи.
– Имам план.
Тя закуцука подир мен.
– Дано да е по-добър от предишния.
Изсумтях в отговор. Нямаше смисъл да се съгласявам с нея.
И двамата осъзнавахме, че ако този план не се окажеше по-добър от предишния, ни очакваше просто „Т-т-т-това е всичко, приятели!“, както казваше Порки Пиг.