Глава 21
Три минути по-късно двамата с Мърфи излязохме през задната врата и там ни чакаше Грум.
Той се надигна от сенките иззад един голям контейнер, изрева като слон и препусна към нас. Накуцващата Мърфи, която някак отчаяно се беше увила в някакво карирано електрическо одеяло, изкрещя пронизително и се накани да побегне, но се спъна и падна на земята пред огрето.
Скрих лявата си ръка зад гърба и вдигнах дясната. Над събраните ми пръсти затанцува пламък и аз изревах:
– Грум!
Мъничките очички на огрето се обърнаха към мен, проблясвайки. Той отново изръмжа.
– Махни се от пътя ми – извиках със същия драматичен глас, – докато не съм се отегчил от теб и не съм те лишил от живота ти!
Вниманието на огрето вече беше съсредоточено изключително върху мен и то подмина треперещата фигура на Мърфи.
– Не се страхувам от силата ти, смъртни – изръмжа Грум.
Вирнах брадичка и леко размахах стисналата ми огъня ръка.
– За последен път те предупреждавам, фейско псе!
В очичките на Грум проблесна гняв. Той рязко се изсмя, но не забави крачка.
– Жалък смъртен фокусник. Магията ти не означава нищо за мен. Само ще ти навреди.
Мърфи, която бе останала зад гърба на Грум, отметна одеялото от раменете си и с едно дръпване на шнура запали чисто новата си моторна резачка „Коулмън“. После без колебание замахна с нея в дъга, която достигна точно зад дебелото космато коляно на Грум. Стоманеното острие преряза кожата на огрето с лекота, сякаш бе направена от стиропор. Изригна облак от кръв и парчета месо.
Огрето изпищя и тялото му се сгърчи в агония. Алената кожа около раната веднага подпухна, почерня и за части от секундата по крака и бедрото на огрето плъзнаха черни ластари. То замахна с юмрук към Мърфи, но тя вече се беше отдръпнала назад. Сега само единият му крак трябваше да издържа огромната му тежест и Грум тежко се стовари на земята.
Тръгнах напред, за да се притека на помощ, но всичко се случваше толкова бързо, а имах усещането, че движенията ми са кошмарно бавни. Огрето внезапно се претърколи по корем, влудено от докосването на желязното острие на резачката, и започна да пълзи към Мърфи по-бързо, отколкото можех да предположа, опирайки се само на ръцете си и забивайки ноктите си в бетона. Тя бързо се отдалечи от него, накуцвайки, но Грум удари с юмрук по бетона толкова силно, че Мърфи, която се намираше на десетина крачки от него, загуби равновесие и падна.
Той се докопа до крака й и започна да я придърпва към себе си. Мърфи глухо изпъшка и започна да се гърчи и извива крака си. Успя да събуе маратонката си и да се издърпа по-далеч от огрето; лицето й беше пребледняло и изпито.
Изтичах зад Грум и извадих лявата си ръка иззад гърба; пръстите на дясната все още бяха свити около проб-лясващия пламък, който бях показал на огрето. В лявата ръка стисках голям жълто-зелен воден пистолет помпа. Насочих го към Грум и натиснах спусъка. Облях целия му гръб с бензин, който се просмука в кожата му. Той се извърна към мен и аз опръсках носа и очите му, което породи нови крясъци. Той ми се озъби и ме изгледа злобно с подпухналите си почти затворени очи.
– Магьоснико – измърмори той едва разбираемо заради зъбите и лигите, – магьосническият ти огън не може да ме спре.
Бавно протегнах дясната си ръка и показах на Грум горящия флакон със сух спирт, който криех в дланта си.
– Тогава добре, че съм се запасил с добрия стар естествен огън, нали?
И запратих горящия флакон по просмуканото с бензин огре.
Грум пламна като коледна свещ, изрева и започна да размахва ръце. Отстъпих встрани и го заобиколих, за да помогна на Мърфи да се изправи на крака, докато огрето се търкаляше по земята и се удряше в задната стена на „Уол-Март“. Продължи да го прави в продължение на около двайсетина секунди, след което издаде някакъв странен виещ звук и се шмугна в сенките зад контейнера за отпадъци – и светлината от пламъците внезапно изчезна заедно с него.
Мърфи се изправи с моя помощ; лицето й беше пребледняло от болка. Не можеше да стъпи на ранения си крак.
– Какво стана?
– Натупахме го – отвърнах аз. – Подви опашка и избяга обратно в Страната на феите.
– Завинаги ли?
Поклатих глава.
– Засега. Как е кракът ти?
– Боли. Мисля, че има нещо счупено. Но мога да подскачам на другия.
– Облегни се на мен – казах й аз. Направихме няколко крачки и тя се олюля застрашително. Улових я, преди да се строполи. – Мърф?
– Извинявай, извинявай – изпъшка тя. – Подскачането не се оказа добра идея.