Помогнах й да седне отново на земята.
– Виж какво, остани тук, облегни се на стената. Ще докарам костенурката и ще я спра точно пред теб.
Болката беше достатъчно силна, за да откаже Мърфи от всякакви спорове. Тя обаче извади пистолета си, свали предпазителя и ми го предложи. Поклатих глава.
– Задръж го. Може да ти потрябва.
– Дрезден – каза тя, – тоя пистолет се оказа почти толкова полезен, колкото омекотител в стоманолеярна. Но там има някой, който е въоръжен с пушка. Щом използва нея, значи, е човек, а ти не носиш магическите си принадлежности. Вземи пистолета.
Тя беше права, но въпреки това възразих:
– Не мога да те оставя беззащитна, Мърф.
Тя издърпа крачола на дънките си и измъкна малък автоматичен пистолет от кобура на глезена си. Зареди го, провери предпазителя и каза:
– Аз съм лесна.
Взех колта и по рефлекс проверих патронника и предпазителя.
– Какъв сладък малък пистолет имаш, Мърф.
Тя ме погледна намръщено.
– Имам тънки глезени. Само него успях да скрия там.
Започнах да припявам с подигравателен глас:
– Мърфи има момичешки пистолет, Мърфи има момичешки пистолет.
Тя ми се намръщи и придърпа към себе си резачката.
– Я ела малко по-близо и пак го повтори.
Изсумтях.
– Трябват ми няколко минути. Ще ти извикам, като се появя. Някои от тези типове обичат да се маскират – така че ако не си сигурна кой е…
Мърфи кимна, бледа и решителна, и отпусна ръката си върху пистолета.
Поех си дълбоко дъх и тръгнах към паркинга през мъглата покрай сградата. Не се отдалечавах от стената и пристъпвах колкото се може по-тихо, като слушах. Събирах енергия за защитната ми гривна и държах лявата ми ръка в готовност. В дясната държах пистолета. Тъй като защитите ми бяха в лявата ръка, щеше да се наложи да стрелям само с дясната. Не съм добър стрелец, дори ако държа оръжието с двете си ръце, затова се надявах, че няма да се налага да се правя на снайперист.
Чак когато излязох пред сградата, чух как нещо изщраква в оградения градински център. Преглътнах и насочих пистолета натам, като се сетих, че дори не съм сигурен колко патрона има в него.
Продължих да вървя в мъглата и скоро забелязах телената ограда, зад която одеве бях заключен заедно с хлородемона. В нея беше отворена широка десет фута дупка и доколкото успях да видя, дървесното нещо вече не беше вътре. Страхотно. Приближих се още малко до дупката в оградата и погледнах към разделените брънки. Очаквах да видя огъната и разтеглена тел, която все още да пари на местата, където е била разкъсана. Вместо това видях гладко прерязани ръбове, като със секач, покрити със скреж.
Огледах земята и открих няколко парчета тел, които не бяха по-дълги от два-три инча. Над тях се издигаше пара, а студеният въздух край оградата ме накара да потреперя. Тя беше замразена – охлаждана, докато стоманата не беше станала чуплива, и след това натрошена.
– Зимата – промърморих аз. – Какво пък, трябваше да се досетя.
Огледах мъглата, наострих слух и закрачих колкото се може по-тихо към смътно проблясващите светлини, намиращи се малко преди паркинга. Бях спрял костенурката някъде пред входната врата, но нямаше по какво да се ориентирам в мъглата. Просто вървях напред, докато не стигнах до първата редица коли, и започнах тихичко да се промъквам между тях, търсейки костенурката.
Не открих колата ми в първата редица, но намерих тъничка струйка от някаква жълтеникава течност. Прос-ледих я до следващата редица и както очаквах, тя ме отведе право при костенурката. Нов теч. За автомобил на магьосник това е нещо нормално, но точно сега не беше моментът да я откарам за ремонт.
Качих се в колата и оставих пистолета на седалката само колкото да пъхна ключовете си в запалителя. Вер-ният ми жребец изсвистя и изстена няколко пъти, но двигателят се запали с няколко извиняващи се покашляния и забръмча. Превключих на скорост, минах през празното пространство пред мен и подкарах към задната част на сградата, за да прибера Мърфи.
Тъкмо бях подминал градинския център със съсипаната му ограда, когато прозорецът ми внезапно се вледени. Случи се за части от секундата – кристалите се оформяха и разрастваха като растения на забавен каданс, докато изведнъж вече не виждах нищо. Температурата спадна може би с около десетина градуса и колата се закашля. Ако не й бях дал газ, сигурно щеше да угасне. Но костенурката се лашна напред, а аз свалих прозореца и подадох главата си навън, опитвайки се да видя какво става.
Хлородемонът изникна от мъглата и стовари огромния си като органична топка за разрушаване на сгради юмрук върху костенурката. Ударът смачка предния капак като фолио и сплеска амортисьорите така, че купето натисна гумите. Сблъсъкът ме запрати върху волана и ми изкара въздуха; прободе ме болка.