Ако двигателят на костенурката беше отпред, като при всички нормални коли, това щеше да е краят ми. По-тежката част на колата щеше да хлътне надолу, задницата й щеше да се вирне, а аз, както не си бях сложил колан, щях да бъде подмятан из купето като някаква пуканка.
Обаче двигателят на старите фолксвагени е отзад. Затова по-тежката част на колата ми само подскочи нагоре, но веднага пльосна обратно.
Натиснах до дупка педала на газта и в отговор двигателят на костенурката запърпори енергично. Колкото и голям, и силен да беше хлородемонът, на тегло той отстъпваше на всяка жива маса с неговите размери. Задните колела едва бяха успели да докоснат асфалта, когато костенурката се хвърли напред и се вряза със смачкания си багажник в хлородемона.
Звярът нададе писък, който можеше да означава и изненада, но със сигурност беше от болка. От бронята и изкривения капак изхвръкнаха искри, от контакта с материята на фейското същество се издигна облак дим и хлородемонът се стовари върху покрива на костенурката.
Без да свалям крака си от педала за газта и стиснал волана с една ръка, аз подадох глава през прозореца, за да мога да виждам. Хлородемонът отново изкрещя, магията, която го обгръщаше, се събра в облак, от който косъмчетата на тила ми настръхнаха, но костенурката не се поддаде на опита му да я омагьоса и понесе съществото покрай градинския център на „Уол-Март“ към задната част на сградата.
– Смятай го за отплата за всичките телефонни стълбове – прошепнах на костенурката и натиснах рязко спирачките.
Хлородемонът се изтъркаля от колата ми, плъзна се по асфалта и се удари в металния контейнер с вой на болка, сред облак от разлетели се боклуци. Като че ли само единият ми фар бе оцелял след нападението и дори той примигваше замаяно в мъглата и облака от прах и пръст.
Дадох на заден, изминах няколко фута и отново превключих на стоп. Форсирах двигателя, натиснах съединителя и подкарах костенурката към чудовището. Този път се подготвих за удара и прибрах главата си в колата, преди да го ударя. Сблъсъкът беше яростен, изненадващо шумен и изключително удовлетворяващ. Разнесе се звук като от счупено, но успях да видя какво се беше случило едва след като дадох на задна и леко завих настрани, за да мога да погледна през страничния прозорец.
Бях разкъсал съществото на две, заклещвайки го между очуканата, покрита със скреж костенурка и металния контейнер. Слава на звездите, че не беше направен от фибростъкло. Краката на хлородемона лежаха до контейнера, превърнати в усукани фиданки и пръст, а ръцете му се въргаляха на няколко крачки от мен и безпомощно пляскаха по асфалта.
Изплюх се през прозореца, превключих отново на скорост и отидох да прибера Мърфи.
Слязох от колата и се наложи доста да поблъскам пасажерската врата, за да я отворя. Мърфи се изправи, използвайки стената за подпора, и погледна опулено заскрежената костенурка.
– Какво се случи, по дяволите?
– Чудовището растение.
– Чудовището растение и Снежко снежният човек?
Застанах до нея откъм ранения й крак, за да я подкрепя.
– Погрижих се за него. Да вървим.
Мърфи изпъшка тихичко от болка, но това не й попречи да докуцука до колата. Тъкмо се наканих да й помогна да седне, когато тя извика: „Хари!“, и се хвърли върху мен.
Горната половина на хлородемона някак си беше успяла да изпъпли от мъглата и сега протягаше един дълъг, увиващ се крайник към мен. Отскочих назад, по-далеч от него, и се опитах да прикрия с тялото си Мърфи.
Той успя да ме докопа. Усетих как пръсти с дебелината на млади клонки се вкопчват в гърлото ми и ме отхвърлят встрани от Мърфи, сякаш бях някое кутре. Други клони пръсти се вкопчиха в едното ми бедро и аз почувствах как се издигам във въздуха и тялото ми бавно започва да се разтяга.
– Досадник – изсъска някакъв нечовешки глас иззад сияещите зелени очи на хлородемона. – Не трябваше да се замесваш в тези истории. Нямаш представа какво е заложено. Умри заради своята арогантност.
Замислих се за някой духовит отговор, но пред очите ми причерня, а главата ми сякаш беше напъхана в някакво бавно стягащо се менгеме. Опитах се да събера силата си и да я прекарам през защитната гривна, но щом го направих, се разнесе шумолене на листа и клони и гривната падна от ръката ми, разкъсана на парчета. Опитах се да направя друго заклинание – и осъзнах, че концентрацията ми е започнала да се разпада и защитата ми срещу коварната омая на мъглата се е сринала. Мислите ми се пръснаха на неравномерни парчета; опитах се да ги събера и отново да ги сглобя, но натискът върху тялото ми се засили, докарвайки ми пламтяща агония.