На масата бяха натрупани три реда кутии с пици, а на пода до нея стоеше хладилна чанта, пълна с безалкохолни. Сложих си половинка претоплена пица в една чиния, грабнах една кола и си намерих място до стената, на което да се облегна.
Били поклати глава и каза:
– Виж какво, Хари, нещо не мога да схвана. Щом те наистина могат да се въртят наоколо и да пускат тая мъгла, досега нямаше ли да сме чули за това?
Изсумтях и отвърнах с натъпкана с пица уста:
– Това се среща рядко, дори в моите кръгове. Никой, който е попадал в нея, не си я спомня. Провери утре във вестниците. На бас, че полицията се е появила, след като сме си тръгнали, измъкнала е една камара замаяни хора от сградата и официалното съобщение е, че има изтекъл газ.
Били изсумтя.
– Не виждам смисъл. Няма да има никакви доказателства за взривена тръба, газовата компания няма да открие никакви пукнатини, изтеклият газ не се е запалил…
Продължих да дъвча.
– Осъзнай се, Били – казах му аз. – Нима си мислиш, че от кметството ще вземат на сериозно хората, ако им кажат: „Наистина не знаем какво им се е случило, не знаем какво е причинило щетите, не знаем защо никой не е видял или чул нищо и не знаем каква е била тая стрелба“? Как ли пък не. Ще ги обвинят в некомпетентност, ще ги унижат публично, ще ги уволнят. Никой не иска подобни неща. Така че – изтичане на газ.
– Но това е глупаво!
– Такъв е животът. Последното нещо, което биха приз-нали живеещите в двайсет и първи век, е, че не знаят всичко. – Отворих си кӝлата и отпих малко. – Как е кракът, Мърф?
– Боли – докладва тя, деликатно пропускайки продължението „идиот такъв“.
Джорджия се изправи над пострадалия крак на Мърфи и поклати глава. Тя беше почти един фут по-ниска от Били и беше заплела русата си коса в стегната плитка, което подчертаваше изпитите й черти.
– Разрезите и натъртванията не са опасни, но коляното ти може да е пострадало сериозно. Трябва да го погледне истински доктор, лейтенант Мърфи.
– Карин – отвърна Мърфи. – Всеки, който ми бърше кръвта, може да ме нарича Карин. – Подхвърлих й една кутийка кола. Тя я улови във въздуха и каза: – С изключение на теб, Дрезден. На диета ли съм?
Сложих няколко парчета пица в една картонена чиния и й ги подадох.
– Живни малко.
– Добре, Карин – каза Джорджия, скръствайки ръце. – Ако не искаш струваща двайсет и пет хиляди долара операция, последвана от седем или осем месеца рехабилитация, ще трябва да те откараме в болницата.
Мърфи се намръщи, после кимна и каза:
– Нека първо хапна нещо. Умирам от глад.
– Ще докарам колата – рече Джорджия и се обърна към Били: – Когато я смъкваш долу, гледай да не отпуска тежестта си върху крака. Ако може, го дръж изпънат.
– Ясно – отвърна Били. – Фил, Грег. Донесете одеяло. Ще направим носилка.
– Не съм бебе – рече Мърфи.
Положих ръка на рамото й.
– Спокойно – казах й тихо. – Те ще се справят.
– Аз също.
– Ранена си, Мърф. Ако беше на тяхно място, щеше да наредиш да си затваряш устата и да не създаваш излишни проблеми.
Мърфи ме изгледа заплашително, но остротата в погледа й беше притъпена от големия залък пица, който отхапа.
– Да, знам. Просто не обичам да гледам отстрани.
Изсумтях.
– А ти какво ще правиш? – попита тя.
Поклатих глава.
– Ще довърша тази кока-кола. По-нататък не съм мислил.
– Добре, Хари – въздъхна тя. – Виж какво, след няколко часа ще си бъда у дома. Ще се опитам да изровя нещо за Лойд Слейт. Ако ти трябва някаква друга информация, обади ми се.
– Трябва да си почиваш – казах й аз.
Тя погледна намръщено крака си. Коляното й се беше надуло няколко пъти над обичайния размер.
– По всичко личи, че ще разполагам с достатъчно време за това.
Отново изпръхтях и погледнах встрани.
– Хей, Хари – каза Мърфи. Тъй като не я погледнах, тя продължи: – Случилото се с мен не е по твоя вина. Знаех какви са рисковете и си ги поех.
– А не трябваше.
– Това се отнася за всички. Не живеем в идеален свят, Дрезден. Ако това все още не ти е станало ясно. – Тя побутна крака ми с лакът. – Освен това извади късмет, че бях с теб. Като гледам как се развиха нещата, май аз бях тази, която нахлузи ботушите.
На косъм бях да се ухиля.
– Какво си направила?
– Нахлузих ботушите – рече Мърфи. – Нахлузих ботушите и сритах няколко задника на чудовища. Натупах гула и разрязах главата на онова растително чудовище с резачката. Осакатих и огрето. Ти какво направи? Хвърли един флакон със сух спирт по него. На това трудно може да му се каже „помощ“.