В този миг ме осени.
– Майка ми. За нея става дума.
Лий не свали ръката си. Усмихна се, но рече само:
– Може би.
Погледнах мълчаливо ръката й за миг.
– Не съм сигурен – казах най-накрая аз, – че наистина възнамеряваш да ме защитиш.
– Но вече съм го правила.
– Кога? – попитах аз и скръстих ръце.
– Ако си спомняш онази нощ в гробището, аз излекувах онази рана на главата ти, която сигурно щеше да те убие.
– Само за да ме примамиш да ти дам меча!
– Не само заради това. – Гласът на Лий прозвуча обидено. – Ако си спомниш по-нататък, двайсетина часа по-късно те освободих и от осакатяващо заклинание и те спасих от огнен ад.
– Като поиска в замяна спомените на приятелката ми! И ме спаси от огъня само за да можеш да ме натикаш в кучешката колибка.
– Това не променя факта, че все пак съм те защитавала.
Стрелнах я с раздразнен поглед и се намръщих.
– Какво си направила за мен напоследък?
Лий затвори очи за миг и заговори. Гласът, който излезе от устата й, беше капризен и по-възрастен.
– Каква е тази врява! Вече се обадих на полицията, да знаете! Омитайте се, ако не искате да ви приберат!
Примигнах.
– Апартаментът на Руел. Ти ли беше това?
– Очевидно, дете мое. Както и в магазина по-рано тази вечер. – Тя вдигна ръката си във въздуха, направи някакви сложни движения с дългите си бледи пръсти и отвори отново уста, сякаш за да изпее някаква песен. Вместо това прозвуча вой на сирени, някак приглушен и неразличим от истинската аларма.
Поклатих глава.
– Не разбирам.
Тя отново размърда пръстите си и сирените преминаха в сребрист смях; на лицето й се изписа развеселено, почти самодоволно изражение.
– Сигурна съм, че не разбираш, сладурче. – Тя отново ми подаде ръка. – Хайде. Времето ни притиска.
За това поне беше права. Знаех, че казва истината. Всъщност всеки път, когато се налагаше да си имам работа с феите, си патех по някакъв начин и щом Лий ми предлагаше да ми помогне безплатно, значи, имаше някаква уловка.
Изражението й ми подсказа, че или знае какво си мисля, или ме познава достатъчно добре, за да се досети, и тя отново се засмя.
– Хари, Хари. Ако това те притеснява, не забравяй, че уговорката ни си остава в сила. Още няколко седмици не бих могла да ти навредя по никакъв начин.
Бях забравил. Естествено, не можех да разчитам напълно и на това. Макар да се беше заклела да не ми вреди по никакъв начин, ако я помолех да ме отведе някъде, тя можеше да ме пусне в гора, пълна с тъмни гадости, без да наруши думата си. Миналата година вече ми беше направила подобен номер.
Отново избоботи гръмотевица и в облаците проблесна още по-ярка мълния. Тик-так, часовникът цъкаше и аз нямаше да постигна нищо, ако продължавах да се помайвам тук. Трябваше или да се доверя на кръстницата ми, или да се прибера у дома и да зачакам нещо да дойде и да ме ступа.
Най-добрият начин да получа онова, което искам, бе да тръгна с Лий – просто това бе единственият начин. Поех си дълбоко дъх и улових ръката й. Кожата й също бе копринена, недокосната от дъжда.
– Добре. А след тях искам да видя и майките.
Лий ме стрелна с поглед и каза:
– Първо гледай да оцелееш от наводнението, преди да се хвърлиш в огъня, дете. Затвори очи.
– Защо?
Веждите й се сбърчиха раздразнено.
– Дете, престани да ми губиш времето с глупави въпроси. Вече ми даде ръката си. Затвори очи.
Измърморих някакво проклятие и ги затворих. Кръстницата ми произнесе нещо, поредица от хармонични звуци на език, който не разбирах – но който внезапно накара коленете и пръстите ми да омекнат. Вълна от дезориентация, замайваща, но не и неприятна, обърка усещането ми за посока. Почувствах как лек бриз погали лицето ми, усетих, че се движим, но нямаше как да разбера дали падам, или се издигам, или се движа напред.
Движението спря и дезориентиращото усещане изчезна. Отново прогърмя много силно и повърхността, върху която бях стъпил, се разтресе. Близо до очите ми проб-лесна светлина.
– Пристигнахме – рече Лий с приглушен глас.
Отворих очи.
Стоях на някаква твърда повърхност сред сивкава стелеща се мъгла. Тя покриваше всичко наоколо и макар да опипах с крак, не можах да разбера дали стъпвам на пръст, дърво или бетон. Около мен се издигаха хълмове, също покрити с мъгла. Погледнах намръщено небето. То беше ясно. Звездите грееха с невъзможна яркост на фона на кадифената нощна завеса, проблясваха в безброй цветове, вместо в обичайното си бледосребристо, като скъпоценни камъни в чернотата на бездната. Отново се разнесе гръм и земята се разтресе под мъглата. Заедно с гръмотевицата проблесна и светкавица и всичко наоколо внезапно пламна в гневен син огън, който постепенно утихна.